Има хиляди книги, които ни учат на взаимопомощ и израстване. Книги на световни психолози и самоуки таланти, които се опитват да ни отворят врати към съзнаването на нещо, което авторът вече отдавна е съзнал. Има книги за отслабване, за вяра в себе си, за самолечение, за проблемна раздяла и т.н. Интересно ми е обаче дали има книга за един по различен случай. Отказването или по скоро липсата на желание за отказ. Към един определен човек. Към една личност. Към една история.
Тези, на които не отказваме… нищо
Има връзки, които никога не свършват. Поне не духовно. Можеш да не се виждаш с този човек с години, да изтриеш номера му. Никога да не го добавиш във Facebook и да блокираш профила му. Дори за кратко да забравиш за него, ти никога не се отдалечаваш на повече от няколко стъпки…по-близо или по-далече.
Понякога сравняваме всичко това с обсебването. Друг път с пристрастяването. Или пък с нуждата. Каквато и да е причината, ясно е, че има нещо, което ни дърпа назад.
Толкова назад, че забравяме какви бяхме преди тази връзка. За какво мечтаехме, в какво вярвахме. Но най-странното е, че не се чувстваме нещастни. Може би не сме и щастливи. По-скоро сме се пуснали по една инерция и вярваме, че сме в правилната посока. Или поне се надяваме.
Хората, за които говорим тук, имат и един странен дефект. Никога не отказват нищо на тези, към които са се пристрастили. Така съм и аз. Когато обичам, когато вярвам…не мога да казвам не. Не мога да спра някъде, където е позволено. Продължавам към непозволеното. Към опасното. Някъде на границата с лудостта и на ръба на самозаблудата.
Хората, на които не отказваме, обаче никога не са доволни.
Искат повече. Искат всичко. Никога не се спират. Искат да получат всичко от нас и после да си тръгнат. За кратко или дълго, докато отново почувстваме тяхната липса. Нуждата да са по-близо до нас, да ги докосваме, да ги усещаме. Да се почувстваме слаби и жалки, готови да направят всичко по темата, за която говорихме вече.
Но докога ще продължаваме така?
Може би книгите няма да ни помогнат. Дори да искаме, няма да успеем по този лесен начин. Но дали наистина искаме? Аз лично не. Харесва ми този живот, в който се връщаш при този, когото наистина обичаш. И правиш всичко за него по един мазохистичен, краен и дори деспотичен начин. Харесва ми и не се стремя към неговия край.
Или поне не в този момент.
Но рано или късно сигурно ще трябва да престана. Ще трябва да помисля за себе си, за моето АЗ, за моята нужда и за това, което на мен ми трябва. Но дотогава… никога няма да откажа поредното начало/връщане/среща/момент.
