Има време от годината, когато човек иска просто да избяга. Да се скрие. Да намери място, на което да презареди. Така се чувствах и аз две седмици преди отпуската ми. Имах чувството, че това са най-бавно минаващите 14 дни. Времето не вървеше, то пълзеше.
И сигурно това не се е случвало само на мен. Наскоро психолози от Франция направили проучване на служителите в голямо издателство. Те били изследвани за: това колко добре се справят, дали са достатъчно ефективни и отдадени в работа си, дали са разсеяни. Изследването е проведено в нормална работа среда (или иначе казано, когато отпуската е далече), една седмица преди самата отпуска, и една седмица след нея. Какво се оказало?
Естествено, хората са най-работоспособни, когато отпуската е най-далече. Тогава за всички нас тя е просто далечен блян, за който мечтаем. Как ще отидем някъде, ще пием мохито и слънцето ще ни пече. Но за какво друго човек може да мечтае, когато навън е 9 градуса и гази до коленете в сняг?
Седмица преди мечтаните няколко дни отдих нещата са коренно различни. Тогава се появява апатията, хората започват да удължават обедната си почивка, да идват с по-голямо нежелание на работа. Да са раздразнителни и разсеяни. Между другото, именно преди отпуска има най-много регистрирани случаи на уволнение в САЩ, защото служителите са най- недееспособни.
А какво се случва след отпуската?
Тогава нещата са сходни с периода преди нея. Хората се чувстват нещастни, че всичко е приключило толкова бързо и трябва пак да се върнат към познатите рутини: трафикът, ежедневието, алармата сутрин, кафето изпито набързо, тичането до метрото, навалицата, скуката на работата, дори тя да е най-интересната на света.
Но може би между всички тези стъпки хората забравят най-важното?!
Това че имаме едни наши една или две седмици, в които просто да бъдем себе си…
Затова аз предлагам да намерим една стара каравана и да заминем за някъде. Да се насладим докрай на отпуската. Да не мислим за връщането към реалността и за скуката, която може и да ни убие.
Да се насладим на всяка една минута. Защото няма нищо по отпускащо от звука на морето. Особено на морето сутрин, когато все още плажът не е пълен, никой не си прави селфита до теб и ароматът на цаца не е толкова силен. Тогава оставаш сам със себе си и може би дори се преоткриваш. Именно защото не искаме да полудяваме имаме нужда от това време, в което да бъдем далече от всички, които ни натоварват.
Далече от работата.
Далече от грижите.
Далече от ежедневието.
