Преди години приятелството беше синоним на вечност. Двама души, които са засвидетелствали своята обич и вечна подкрепа. Двама, които са преминали през всичко - споделяли са всичко и са се борили заедно... с всичко. Плакали са, смеели са се, общували са и са споделяли за своите страхове, ужаси и скрити тайни. Имали са общ враг и са се борили против него. Създали са нови приятелства, но въпреки това са били обединени в своята връзка, в това, че завинаги ще бъдат едно.
Сега нещата са коренно различни.
Всеки ти е приятел до време. Със срок на годност. Ще бъда с теб едно лято, защото няма с кого да излизам. Ще сме приятели докато работим на едно работно място, но когато ни преместят, повече дори няма и да те поздравявам. Да, естествено, че приятелството в социалните мрежи е точно толкова голяма, колкото това наживо.
Все лъжи, които чуваме. Все думи, които ни нараняват.
Едно време си мечтаехме да прекараме целия ден с приятелите си. Излизахме сутринта и се чакахме преди училище. После си тръгваме по-рано, за да пием кафе - отново заедно. Вечер отново излизахме. Така минаваха дните, а ние никога не се уморявахме от думите, които имахме да си кажем. Пиехме кафе след кафе и се чудехме как времето минава толкова бързо. Защо не може да бъдем постоянно заедно? Защо другите не ни разбират.
После животът ни понесе. По-скоро ни отвя.
Забравихме и приятелството и кафетата или по-скоро намерихме друга компания, която да слуша нашите драми и безкрайни истории. Животът ни разделя и приятелството се оказва с изтекъл срок. И рано или късно ние забравяме цялото време, за което си припомнихме преди малко. И идва време, когато продължаваме и много рядко поглеждаме назад. Не защото не искаме, а защото в живота човек винаги трябва да прави място на новото, да отстрани старото, за да привлече енергията на промяната. Но защо се разделяме именно с приятелствата?
Защото така е най-лесно?
Не можем да се разделим с хората, с които сме имали връзка, защото те се появяват винаги и изненадващо от някъде. Но можем да се разделим с приятелите си. Можем да не им звъним с месеци, да ги подминаваме или да не се питаме как са. Да забравим кафетата, спомените и най-вече общите планове.
Да забравим хората, които сме чувствали като свое собствено семейство, само и единствено защото животът ни е принудил да го направим.
Но идва ден на равносметка…
Ден, в който да се замислим, че хората, които са ни подкрепяли истински, вече ги няма. Заминали са по своя път и никога повече няма да са до нас. Да държат ръката ни, да се смеят с нас и да мечтаят. Да пием кафе след кафе и да се забавляваме заедно.
И рано или късно ние осъзнаваме какво сме загубили. Това, че имаме нужда да бъдем обичани и да обичаме. Да споделяме и понякога да бъдем слаби. И да покажем само пред един човек тази слабост - пред нашите приятели. Затова силно се надявам никога да не изтича срокът на моите приятелства. И никога да не бъда без тях!
