Да се предадеш означава, че си опитал всичко. Борил си се и си бранил това, което искаш. Мечтал си за нещо и си се опитал по всички възможни начини да го постигнеш. Водил си битки, войни…цели нашествия. Извоювал си поредица от малки победи, за да спечелиш войната. По пътя е имало много трудности. Ранявал си много хора. Предимно себе си. Основно душата си. Стигал си до някъде, връщал си се и пак си продължавал. Докато един ден, малко след като се събудиш, си осъзнал, че е време да се предадеш. Да развееш бялото знаме и да си починеш. Тогава знаеш, че си направил всичко…просто е дошло времето да признаеш, че си загубил войната.
Да се откажеш е нещо съвсем друго. Това е като малък остров по пътя към целта. Отново си започнал с битка, но не си имал силите да стигнеш до края. Нещо те е спряло или пък променило. Довело те е до друго място и друго време, срещнал си други хора, видял си други гледни точни. Разколебаването върви ръка с ръка заедно с отказването. Вече целта ти се струва не само далечна, но и недостижима. Прекалено трудна, твърде тежка. Раните са били доста болезнени и нищо не е било в състояние да ги облекчи. Именно тогава си видяла острова. Частица спасение, дъх на спокойствие. И си се отказал. Това не те прави слаб, напротив. Прави те човек.
В живота винаги съм се чудел какво да избера. И какво правя. Дали се предавам или отказвам? Дали продължавам или просто спирам? Това почивка ли е или окончателен край? Дали пропадам или просто летя надолу?
В любовта съм вярвал, че е по-лесно да се предадеш, отколкото да се откажеш. Признавал съм, че не мога повече или пък, че съм победен. Търсил съм причини, опитвал съм се да решавам загадки, но никога не съм казвал, че се отказвам. Напротив, предпочитах да бъда победен, отколкото да спра сам.
От малки ни учат да не се предаваме. Казват, че ако сме получили слаба оценка, трябва да учим повече, за да изкараме по-висока следващият път. Ако паднем от колелото, да опитаме пак. Когато не успеем да запалим колата на шофьорския изпит, всеки ни казва, че няма страшно, просто да пробваме след няколко секунди. Да не се предаваме, а да учим повече за кандидат-студентските изпити. Да се готвим сериозно за сесията. Да опитаме пак да поговорим с човека, за когото казваме, че е първата ни любов. И така нататък… ние не се предаваме, така сме научени.
Защо обаче никой не ни учи кога да се откажем?
Когато видим, че това не е работата за нас, там където се чувстваме депресирани и сами. Когато обичаме хора, които дори не знаят кога имаме рожден ден, но ние въпреки всичко продължаваме да се усмихваме и да казваме колкото добри са те. А трябва да се откажем. Когато усетим, че нещо е безсмислено, недостижимо, трудно и просто не е за нас.
Не мисля, че отказът е признак на слабост. За мен това е най-голямата сила. Това да умееш да спреш, да знаеш кога да си идеш, кога да кажеш край, кога да си вземеш сбогом.
Силата да си тръгваш е най-голямата добродетел, поне за мен.
Когато се научиш да цениш първо себе си, своите цели и нещата, в които вярваш, само тогава ще съумееш да повярваш, че човек сам гради съдбата си. Може би не основната история, но поне всички малки. Защото животът е пълен с поредица от цветове и именно ние ги оцветяваме. В нюансите, които искаме….
Затова аз никога не се предавам, но знам кога да се откажа!
