Какво друго да прави човек в един особено противен вторник, освен безцелно да се рови в социалните мрежи. Един бърз преглед и вече си наясно какъв е новият цвят на косата на твоя бивша съученичка, каква кола си е купил съседа и какво яде колежката от работата точно в този момент. Ти споделяш нещо различно, например: Времето е ужасно! След това качваш своя снимка, опитвайки се да излезеш от някоя преспа и същевременно да изглеждаш естествено пред самоснимачката. Малко по-късно, докато гледах кой точно е харесал снимката и се наслаждавах на хората, които до преди това нищо не ми бяха харесвали, попаднах на една мисъл, която ме хвърли в цяла една озонова дупка: "Ако нямаше памет, живота би бил невъзможен; ако нямаше забравяне, живота би бил непоносим." (Владислав Гжегорчик).
През целия си живот съм бил на принципа: Не искам да забравям нищо. Отначало, защото всичко до момента беше хубаво. Игрите с приятели, онази вечер, когато изгледах 2 сезон на "Приятели", а на сутринта пуснаха отново любимата ми серия по Fox или пък почивката ми до Гърция, на която ми откраднаха всичките дрехи, но след това имах основателна причина да отида за нови. Следобедите, когато разхождах кучето с най-добрата ми приятелка толкова дълго, защото винаги имахме какво да си кажем, че накрая горкото животно просто спираше и ме гледаше с най-тъжния си поглед. Или пък първата ми платонична любов, през времето на която мислех, че светът е спрял да се върти, а аз трябва да получа Нобелова награда заради всичките усилия, които полагам.
Да, добри време бяха!
После, когато се появиха и не толкова приятни неща, си мислех, че ако забравя лошото, по някакво стечение на обстоятелствата ще забравя и доброто. Една ситуация винаги беше съпътствана с добри и лоши неща. Например, ако не ме бяха зарязали през един подобно гаден януари преди години, никога нямаше да се запиша на йога (от която впоследствие получих някакво неприятно разтягане) и нямаше да за запозная с един човек, с когото после прекарахме много време заедно. Или пък когато отидохме на едно пътешествие до Мездра, просто защото продавали уникално ризото в един ресторант, накрая колата ни се развали, трябваше да пътуваме на автостоп, а аз, типично в мой стил, си загубих телефона. Накрая го намериха, но аз все още търся едни не особено приятни снимки, на които бях прекалил с шампанското Искра от 3.00лв.
После, по някакъв нетипично песимистичен за мен начин, се случва нещо, което те поставя в дупка. Спираш да се смееш, да мечтаеш и да се забавляваш. Избираш самотата и безцелната надежда, че може би си щастлив в тази ситуация, с този човек, в това време. Накрая, не особено изненадващо, се пълниш със ситуации, които наистина трябва да бъдат забравяни: моментите, когато си се молил за внимание, времето, когато си искал да ти се обади точно определен човек или дните, когато не те е търсил. Разочарованието, че може би не те обича. Истината, че това е така. Прозрението, че си си загубил времето. Заблудата, че времето трябва да бъде губено, ако е за правилния човек. Реалността, че това не е правилният човек!
След още един много, много дълъг период избираш да забравиш!
Дори това да включва и хубавите моменти. Защото забравянето е вид продължение. Връщането към реалността и шанс да рестартираш цялата си система. Затова се осмелих да забравя. Рискувах, за да спечеля. Залогът беше да изтрия и хубавите спомени. Приемам го като вид пролетно почистване. Премахваш нещо, което обикновено не би махнал и се надяваш скоро да го замениш с друго. По-хубаво, практично и удобно! Нещо, което ще те направи по-щастлив!
