Великата американска актриса Етел Баримор казва, че човек става възрастен в деня, в който искрено се засмее... над себе си. Тогава и само тогава разбираш цялата истина. Аз винаги съм бил човек, който умее да се смее дори в най-трудната ситуация. Понякога мислех, че е от нерви, друг път просто защото няма какво друго да направя. Не ме разбирайте погрешно, не се смея на страшни неща или такива, на които всички плачат. Просто в определени ситуации избирам смеха пред страха. Нещо като оръжие.
Може би това е едно от първите неща, които показвам и забелязвам същевременно с новите хора, с които общувам. Нещо като тест проба: здравей, носиш ли на ирония. Ако не - жалко.
През годините допусках хиляди грешки. Навярно и всички вие. При мен проблемът е, че аз осъзнавам всяка една от тях. Още преди да я направя и вече знам какво ще последва…. Въпреки това не се стремя към промяна, грешките не са моят учител, те са моят опит и тема за разговор, когато прекаля с текилата. Макар че докато правех всичките грешки, аз се смеех над себе си, накрая се чувствах малко странно. Как можеш да се самоиронизираш, когато видимо си оплескал всичко? Как можеш да се смееш, когато може би си наранил някого? Или пък са наранили теб?
Но идва момент, когато човек трябва да направи нещо, за да не изкука. Понякога границата на търпението ти рязко се покачва и ти така или иначе започваш да търсиш алтернативи, за да самосъхраниш себе си и своето право да бъдеш това, което си.
Сега ще ви разкажа за една приятелка. Не го правя, за да я нараня или пък да й се присмея. Тя просто е добър пример за ситуацията. Много често, да не кажа винаги тя изпада в неудържим плач на всеки 15 минути. Котката й не обичала вече суха храна - рев. Гаджето не й вдигало - рев. Имала проблеми в университета - рев. Миялната машина отказала - огромен рев. И така в един порочен кръг, който сякаш нямаше край. Имах чувството, че ако има награда за най-страдащият човек на света, то тя със сигурност ще попадне в номинираните. Накрая започнах да се смея - на нея, на проблемите й, на ситуацията, на изражението й в този момент. След това и тя се засмя и никога повече не се вайкаше… или поне не за котката.
Мисля, че моята самоирония е моята най-добра черта. Бариерата, зад която минавам, когато се чувствам застрашен, уплашен или несигурен. Дори начинът да започнеш разговор с непознат. И въпреки че никога не съм одобрявал бариерите или границите, то тази направо я боготворя. Може би трябва да се научим да не бъдем критични към себе си, а да погледнем от забавната страна. Не сме дебели, просто леко сме прекалили с пържените картофи. Косата не ни е мазна, просто шампоанът не става. Не сме виновни, че за пореден път е развален компютърът, може да е дефектна партида. Какво като понякога сме малко луди… това ни е чарът.
Ако всички бяха като приятелката ми с котката, представете си какъв би бил светът. Всички щяха да плачат, носните кърпички щяха да бъдат най-продаваният артикул и може би щяхме да бъдем по-нещастни.
Затова оставете драмата настрана или по-добре започнете да й се подигравате. Защото, както е казал един велик човек: Този, който има силата да се подиграва над себе си, има пълното право да го прави и с всички останали (в границите на разумното, естествено). И ако това, че мога да се смея над себе си ме прави възрастен, то тогава аз съм много, много стар!
