Винаги съм вярвал в интуицията. За някои хора това е просто шега, за други определено култ, за трети като мен, просто част от света. Именно интуицията ми е помогнала да отсявам много от хората в живота ми. Тя е била мой най-добър приятел и най-голям враг. Защото, когато съм бил с човек, с когото много искам да бъда, тя е нашепвала - нищо няма да се получи. И е била права. И именно тя се оказа правата, когато преди няколко дни ми показа, че никога не можем да забравяме.
Представете си една връзка и по-скоро нейния край. Хилядите пъти, когато сте мислили, че всичко е свършило и нещата пак са започвали. Телефонните разговори с отворен финал, смс-ите, срещите, които уж били случайно, но същност са доста нагласени.
И всеки път вие се чувствате няколко крачки назад. Останалите сте сами след поредната раздяла номер 134 и отново сте се научили да вървите. Пропълзели сте - полуживи/полумъртви напред и сте изкачили няколко стъпала. Отново сте започнали да се смеете, да излизате с приятели, да се радвате на живота. Или поне се преструвате по-умело.
Близките ви казват: радвам се, че отново си на себе си, не знам какво ти беше последните месеци, но изглеждаше ужасно.
Приятелите са спрели да те канят да пиете, точно преди да си ви обявят за алкохолици и някак си животът е продължил. През цялото време вие не сте спрели да виждате човека, за когото говорим. Естествено, не истинския. Просто сте го виждали по улиците, в метрото, на пазара, в съседния магазин, дори в едно минаващо такси. Не е бил той. Просто човек, който много прилича на него. И всеки път сърцето ви е умирало, спирало е да бие и после пак е връщало своя ритъм.
Докато един ден наистина го виждате. Но този път реално…
И като в един от тези моменти, когато животът ти забива един шут и те изритва от мястото, където си стигнал. Той не знае как си пропълзял до там, но знае че най-после си намерил това спокойствие, което си търсил. Най-после си продължил поне малко напред. И после се появява някой, който усилено искаш да видиш, но същевременно с това мразиш… и ти се връщаш няколко крачки назад!
Ето тук се намесва интуицията. Тя те е предупредила, че ще видиш именно човека, който най-малко искаш. Усетил си го дълбоко в себе си и си се подготвил за срещата. Но колкото и да ни се ще да вярваме, среща номер 135 не променя нищо. Това не е ново начало, това е поредният край. А колко точно края можем да понесем?
Затова идва момент, в който всеки един от нас се надява това да е последната среща. Преди време е било трудно дори да си го помислим, но сега е жизнено важно. За да продължим там, от където бяхме. За да се върнем на сигурното, където до скоро седяхме.
И само ако бъдем силни, това ще стане.
Защото ние знаем вече пътя. Просто трябва за пореден път да станем и да вървим… няколко крачки напред!
