Наскоро имаше един репортаж за това как наистина може да се умре от разбито сърце. Симптомите са като от сърдечна атака: стягане, болка, липса на въздух... Но не говорим за атака, не говорим за болест. Говорим за истинското разбито сърце, тогавa когато някой ни е наранил толкова силно, че тялото ни не може да се справи, психиката също и ние се предаваме. Физически, психически… предаваме се и не можем да продължим напред. Не виждаме път.
Как се случва всичко?
Като едно нормално начало. Първата среща, целувка, първата вечер заедно. Първият път, когато плачеш истински пред този, който те познава най-добре. Пред човекa, който знае и най-тъмните ти тайни и никога не ги използва срещу теб. Пред човекa, който те обича такъв, какъвто си. Без маски, без фалш, без лъжи. Сещате се за кого говоря, нали? Да, за човека, който най-много сте обичали.
Времето минава, лятото е изместено от есента. Спомените се трупат, но ние сякаш не можем да запомним всичко. Като онзи път, когато просто разбрахте, че сте влюбени. На някоя пейка, в метрото или просто, когато видяхте, че човекът, за когото говорим ви звънни. Осъзнавате, че това е началото на една приказка, която точно вие имате право да изживеете. Да й се насладите, да я осъзнаете.
Но кога идва моментът на разбитото сърце?
Ако се върнем примерно една година назад, къде ще се откриете? Влюбени, щастливи, правещи планове за бъдещето? Сега отново се върнете към днешния ден. Сами, променени, опустошени и нещастни. Оставени от този, който не биваше никога да си тръгва. И усещате ли едно непознато до този момент чувство. Едно чувство, сякаш някой ужасен човек е откраднал живота ви. Оставил е само избрани спомени и всичко друго е пропито в тъмнина. Няма планове за бъдещето, няма мисли за утрешния ден. Има само настоящето, което е прекалено страшно. Именно това е началото на разбитото сърце?
Как да продължим?
Това може би най-трудният въпрос, на който може да си отговорите. Има ли въобще път нанякъде?
Да, има. Но единственият начин да си помогнем е като го направим сами. Единствено ние държим ключа към нашето собствено щастие. Не можем цял живот да прекараме в дупка и да се чудим кога ще умре. И разбитото сърце трябва да може да се излекува. По един или друг начин трябва да успеем да продължим напред. Да успеем отново да се смеем и да осъзнаем, че може би най-хубавото тепърва предстои. Предстои да изпитаме най-красивите си мигове, които ще изтрият всяка черна следа от миналото.
Може би можем да умрем от любов, но по-добре да сме живи, за да я изживяваме отново и отново. И всеки път да й се наслаждаваме до края.
