Ако някой случайно вземе да ви разправя, че е готов за родител, не му вярвайте! Аз си мислех, че имам готовност – вече съм на достатъчно години, отдавна работя, отдавна съм и с по-добрата си половинка. Оказа се обаче, че не си готов, докато не видиш от първа ръка.
В нощта преди да се роди дъщеря ми си мислех какво ще се промени в живота ми. И колкото и да е налудничаво, все изкачаше следната мисъл: "Ами аз сега как ще спя?". Нали знаете (или ако не знаете, ще разберете) – бебетата плачат! Ама здраво. Имало, казват, някакви такива спокойни, но на мен ми звучи като има свестни политици – всеки е чувал, никой не е виждал. А аз обичам да си поспивам – имам нужда, приятно ми е. Не че не ставам рано при нужда, даже всъщност всеки работен ден, обаче друго си е да те крепи мисълта как ей сега ще дойдат почивните дни и ще можеш да поспиш едно хубаво, че даже да си дремнеш и следобеда в почивния ден.
Точно според очакванията ми спането стана химера. Тотална. Няма делник, няма празник, режимът е неин. И противно на очакванията ми всъщност много бързо преглътнах благото на съня. Предполагам така е с всеки родител – детето ти става център на света. Всеки ден е ново изживяване, ново чудо. Защото тя прави нещо различно, открива нещо различно, научава нещо различно!
Преди тя да дойде при нас, имаше и друг въпрос – а дали и кога ще я заобичам? Може на много хора да се стори налудничав, но това си е съвсем основателен въпрос – идва нов човек вкъщи, който става най-важен, който ти срива житейските навици, изкарва те от ежедневния комфорт. Искаш да гледаш мач? Детето е гладно, трябва да яде. Искаш да гледаш филм? Детето си играе, трябва да го гледаш. Искаш да почетеш книжка? Детето трябва да се разходи, за да е здраво и силно. Искаш да идеш някъде с приятели? Детето му се спи, но нали си е магаренце на мост, упорито търка очички и се чочориш, макар че Сънчо вече го е поканил милион пъти – и логично плаче. Здраво плаче. Затова – трябва да приспиваш. Трябва да пееш песнички, да люлееш. Зайченцето бяло, цял ден си играло ... Нани-нани-нани, Сънчо пак те кани ... Бягай, Шаро, настрана, и не лай, не скимти, бебче ще събудиш ти ... Кръчмата – друг път.
Та на въпроса с любовта – заобичваш я тогава, когато я баба, я дядо я вземе малко да я погледа и ти всъщност си свободен да хванеш някоя книжка, да видиш някой филм или мач, да идеш дори някъде навън без нея. Обаче не искаш. И не искаш, защото всъщност се чудиш какво да правиш, тъй като ТЯ не е при теб. Тя вече е такава част от теб, че дори не помниш какво беше преди. Сериозно, аз поне не си спомням. Правехме там някакви неща, мотаехме се нещо, живот му казват на това, но сега вече има смисъл!
А кога почваш да умираш от страх за нея ли? Истински като вземе да направи нещо от сорта на плонж от дивана все едно е Боби Михайлов на дузпа на мексиканците. С главата напред – че да се сетиш и за Лечков срещу германците. Добре, че още е останал някакъв рефлекс и полетът беше прекратен на достатъчно височина над паркета, но след това сърцето ти си остава в петите часове наред. А тя само ти се смее и продължава да опитва да става все по-бърза в пълзенето. И отново откриваш смисъла на любовта.
П.П. Важи и за момченца, не само за малки принцеси!
