Един мъдър човек ми каза преди време, че ако искаш да продължиш напред, трябва да простиш. Първо на себе си и после на човека, когото искаш да забравиш. Аз много дълго време си внушавах, че мога да простя. Убеждавах себе си и околните, че съм забравил. Но накрая, когато се върнеш назад, виждаш, че всичко е такова, каквото си го оставил.
Има много въпроси след края на една връзка: къде сбърках, защо стана така, какво направих и защо се случва точно на мен. Ако се опитаме да отговорим на всичките, ще загубим много години в търсене и анализиране на ситуация, която отдавна не контролираме. Затова се замислих за формите на прошката и за това как се прощава и на кого.
1) На себе си!
Защо трябва да простим на себе си? Първо, защото сме допуснали да се стигне до тук. Говорих с един човек, който 10 години е имал връзка с домашен тормоз. Мъжът я е бил, удрял и малтретирал психически. Жената е търпяла, защото се е надявала, че всички ще приключи и те отново ще бъдат щастливи, както в началото. Лошото в ситуацията е, че тя е позволявала това да се случва. Дори сляпата й вяра, че всичко ще се оправи не може да бъде определяна с наивност. Това е наивност. Същото е и с другите избори, които всички ние сме правили. Изборът да преследваш един човек с надеждата, че ще отвърне на чувствата ти. Или пък вярата, че ако се бориш още по-силно, ако правиш план след план, накрая ще бъдете заедно. Когато всичко се сгромоляса, минаваш през няколко фази, които обикновено се редуват по-често: гняв, разочарование, болка, отчаяние, примирение, безразличие
Гневът, че сме позволили да ни се случи. Разочарованието от нас и от другия човек, за когото сме смятали, че е идеален. Болката от ситуацията. Отчаянието, че никога няма да сме щастливи. Примирението за това, че рано или късно е трябвало да се случи. И безразличието към всеки и всичко.
Някъде след тези фази трябва да се появи и прошката. Първо на себе си, че сме направили хиляди грешки и не сме се научили по-рано.
2) На човека, който ни е наранил!
Не знам кой е по-трудно за прошка. Трябва да си преминал по няколко пъти през всичките фази, за да намериш силата да анализираш трезво ситуацията. Прощаваме, когато не обичаме. Убедих се сам. Не можеш още да изпитваш чувства към някой и да му простиш, че те е наранил. Когато си тръгнеш, когато си далече в друг квартал, град, държава, континент. Само тогава няма да го има страха, че ще се изправите очи в очи и ти ще видиш това, което си имал, а вече нямаш. Само разстоянието може да ни помогне, за да простим. За гнева, разочарованието, болката, отчаянието, примирението и безразличието. До какво обаче ни води прошката: до новото начало. Така ще успеем да продължим напред и да повярваме, че краят реално е избран от нас. И ние контролираме съдбата си.
След като простим на всички изредени, е време наистина да се вземем в ръце. Винаги съм вярвал, че ако нещо не е станало, така е било по-добре. Да, трудно е да се приеме като аргумент, но помага в нощите, когато се чудиш как стигна до такова дъно. Затова намерете сили да се разделите с всеки, който ви е наранил. И да може, ако се видите случайно, да знаете, че няма какво повече да дадете, но и да поискате.
