Иван Юруков е един от най-харесваните и популярни наши актьори от театралната сцена и телевизионния екран. Въпреки че става особено популярен най-вече покрай сериала "Столичани в повече" и ролята си на Андрей Лютов там, той не крие, че голямата му любов е театъра. Със също толкова голяма любов и блясък в очите ни споделя за страстта си към рисуването и изкуството.
Звездата от Народния театър е един от претендентите за тазгодишния “Аскеер” в категория главна мъжка роля. Съвсем скоро той получи номинацията за блестящата си игра в премиерната постановка “Майстори” - за ролята на майстор Найден. А от скоро Иван Юруков предизвиква публиката и себе си с първия си комедиен моноспектакъл - “Пилето, което казва Ку”. В него той представя чудесно най-различни цветни и страстни персонажи и влиза най-вече в ролята на нощен пазач, разговарящ с пиле. По този повод Actualno.com се срещна с него - за да разбере как се е справил с предизвикателството, наречено моноспектакъл. И не само, разбира се...
“Пилето, което казва Ку” ще кацне на сцената на Нов Театър НДК на 8 и 26 май. Ще гостува на 9 юни в Ябланица, на 11 юни в Пловдив - Лятно кино “Орфей”, а на 5 юли ще стъпи на Камерната сцена в Народен театър “Иван Вазов”.
Иван Юруков можете да гледате още в спектаклите „Добри хора”, „На ръба”, „Хъшове”, „Хамлет”, „Вишнева градина”, „Ревизор”, „Полет над кукувиче гнездо”, „Идеалният мъж” в Народния театър, както и в „Червено” в Театър 199.
Доколкото знам попадате случайно в актьорската професия – благодарение на една зърната обява?
Да, имаше обявен конкурс за набиране на театрални самодейци за непрофесионална трупа. Аз се оказах точно там, в същия час и така попаднах в трупата. Така че случайно или не – бях там. Така коренно се промени животът ми.
Четох, че рисуването е заемало голяма част от живота ви. Присъства ли все още в него?
Изкуството изобщо заема важна част от живота ми. А всяко изкуство съдържа в себе си всички други изкуства. Аз имам късмета да опитвам да се проявявам в различните изкуства, къде по-успешно, къде не. Но обожавам да рисувам, харесва ми да свиря, да пея. Да се занимавам въобще със създаване на неща чрез изкуството. Това ме осмисля. Обичам да го правя, когато имам възможност.
Организираме си пленери с мои приятели художници, отиваме на някое уединено място, в провинцията, в планината или в някое село. Наемаме къща там и рисуваме. Действа доста разтоварващо и зареждащо. Всеки човек го зареждат различни неща. Мен ме зареждат такъв тип неща – досегът с хора на изкуството, хора, които създават нещо, творят. Артисти, в смисъла на творци.
А какво рисувате?
Различни неща ме вдъхновяват. Нямам нещо конкретно, което да рисувам. Като бях малък рисувах кончета, но сега най-често ми се случва да рисувам 17 кв. метра върху бяла хартия с черен въглен. Огромна композиция от жени, женски глави, които са около една жена. Казвам 17 кв. метра, защото точно толкова е площта на ринга в Камерната сцена на Народния театър. Там, по време на действието в спектакъла „Майстори“, аз рисувам пред публиката тази композиция. Вдъхновението дойде от един мой приятел, който се казва Явор Ичков. Той е дърворезбар, прави уникални пана от дърво. Вдъхнови ме една негова миниатюра, в която фигурите бяха толкова изящно направени и толкова стилизирани, че бях много впечатлен. Така реших, че трябва да заимствам от неговото творение и да го разпъна на 17 кв. метра. Ето, че се получи нещо хубаво и атрактивно, разбира се с разрешението на автора. Режисьорът прие тази идея и тя стана част от спектакъла.
В този контекст на мисли, последно време ми се случва най-често да рисувам с въглен върху бяла хартия на сцената. И мисля, че се получава добре. Това според мен е един плюс, който мога да добавя към героя, който представям. Това е едно обогатяване на характера на персонажа. Има актьори, които умеят да свирят, да пеят, има и такива, които умеят да рисуват.
Снимка: Симон Версано
Добивате популярност най-вече покрай телевизията, но имате много роли в театъра. Киното или театъра ви допада повече?
Винаги съм смятал, че телевизията консумира актьорите, а театърът е лабораторията, която произвежда актьорите. Там, на сцената в театъра, по време на репетиции, въобще цялостната работа върху текстовете и пиесите изобщо... Това е единственото място, където актьорът може да изпита и да провери себе си, да се обогати и да натрупа умения. Докато киното и телевизията консумират това, което театърът е успял да постигне с актьора. Консумират самия човек, самото лице. Това, което актьорът е успял да постигне в лабораторията театър, телевизията успява да го изконсумира. Театралната лаборатория изгражда актьора, докато телевизията ползва готовия продукт, ползва лицето – точно секунди преди рекламата за хапчета.
Разбира се, че правя театър с много по-голямо удоволствие. Нямам никакво колебание или съмнение в това. Телевизията не е изкуство и дано не ми се сърди някой за тези думи.
