Има хора пред които немееш. Не умееш да обелиш и една дума в тяхно присъствие. Не умееш себе си. Не се чуваш какво говориш, ако случайно проговориш. Настръхва ти кожата в тяхно присъствие. И под кожата настръхваш.
Променят ритъма и значението на дишането ти. Само защото вече знаеш за тяхното съществуване. Миговете на съществото им имат друго ухание, друго очарование. Искрено ти се иска да не им убиваш с поглед. Или с изтървана реплика.
В тяхно присъствие ти се иска да си ехо на ехото на ехото. И нищо друго, нищо друго. Иска ти се да потънеш. Вдън земя. Вдън небе. Да не им убиваш. Дори и със сянката си.
Предчувстваш, че помитат главоблъсканиците на случайността без напъни. Виждат капаните на историята и надскачат дребнотемието на ежедневието. С мъдрост и лекота.
В разговор с тях разбираш, че преминават през загадките на настоящето с разум. Но и с непредсказуема свръхчувствителност. Чисто и дълбоко. Такива хора се врязват в паметта на сърцето ти. Внезапно. И завинаги. А времето и пространството са шегобийците, които ви срещат тук и сега.
Има хора, които копнееш да надникнеш. И копнееш да те надникнат. Хора-многоточия.
Автор: Петър Петров
