Има красиви любовни истории. Такива, в които всичко е розово. Такива, в които любовта е винаги хубава, дълга и пълна с романтика. Всичко е общо. Всичко е едно цяло. Бил съм свидетел на такива истории. На хора, които се запознават и сякаш всичко около тях потъва в тъмнина, те се откриват като две сродни души и започват своя роман. В такива истории няма драма. Няма скандали, плач, няма изневери и болка. Има умалителни имена, техни места, музика, храна. Такива хора започват да казват: ние не обичаме ориз, ние не харесваме този филм, ние ще дойдем в 9.00.
Има и друга история в любовта. Тази, в която чакаш цяла година, за да ти звънне някой. Зарязваш всеки, с когото си в момента и се втурваш в един кръговрат, в който си попаднал преди много време. Такава, в която се превръщаш в глупак….
Но как се става глупак в любовта и дали има лечение?
Няма изпитан сценарии, по който можеш да станеш глупак в любовта. Най-лесното разпознаване, по което можеш да се ориентираш, че си станал такъв, е когато забравиш за себе си. Баба ми казваше, че човек трябва винаги да търси някой, който ще го накара да мисли първо за себе си. Няма да изисква да даваш, без да взимаш. Няма да те оставя сам, като си тръгва. Няма да те утешава, защото няма да те наранява. И още много други неща. Но все пак най-важното беше, че трябва да намериш човек, който да те накара да разбереш, че ако не обичаш себе си, не си способен да обичаш никой друг.
Може би това беше моят най-голям проблем. Аз не обичах себе си. Не знам защо и до днес не мога да си отговоря на този въпрос. Обичах хора, които бяха слаби. Стремях се да им помогна. Да ги утеша, да разреша проблемите им. Забравях, че понякога трябва да видиш дали около теб има някой, който се опитва да разреши твоите проблеми. Може би дори не се сещах, че и аз имам такива. Глупаците в любовта са особена категория в романтиката. Те винаги се притичват на помощ, когато са желани. Търсят и звънят, дори никой да не се сеща за тях. Примиряват се с обстоятелствата, празнуват сами. Не очакват подаръци, но подаряват. Не чакат любов, но дават.
След време, когато човек порасне и осъзнае, че това не е любов, а по-скоро робство, решава какво да прави.
Можеш да продължиш да бъдеш глупак. Да чакаш едно обаждане, едно съобщение на чата, смс или дори нещо повече. Да се надяваш, че точно днес ще се случи нещо и нещо се промени. Да молиш, да чакаш, да презираш себе си, за своята слабост, но същевременно да вярваш, че това е единственият вариант, с който можеш да бъдеш щастлив.
Вторият вариант е да престанеш. Да сложиш точка и да продължиш. Да, това е най-трудното. Защото човек се отказва, след като е загубил много неща. Загубил си времето си, сълзите, надеждите, желанията. Хиляди безкрайно дълги самотни нощи, празни сутрини, гадни залезе. Време, прекарано в чакане, гледане на телефона и молене, всичко да се промени. Но човек трябва да престане, преди да е загубил най-важното - себе си. Защото тогава вече всичко би било късно.
Не знам коя любов е по-истинска. Тази, в която всичко е гладко и ясно, розовото е преобладаващият цвят и всички вярваме, че най-доброто тепърва предстои. Или пък тази, в която обичаш безрезервно, но не очакваш нищо. Примирил си се с положението, надяваш се всичко да се оправи, но въпреки всичко знаеш, че краят е обречен.
Какъвто и избор да направите, важното е да бъдете щастливи! А щастието не е един ден в годината, не е в едно обаждане в месеца. Нито в един чат един път в седмицата. Щастието е всеки ден, всяка минута. Всяка секунда!
