Тази седмица разговаряме с Радослав Гизгинджиев. Той е един от най-нашумелите съвременни писали. Дебютният му роман "Рай" беше разпродаден за седмици. Навсякъде в интернет има цитати от неговите книги. С продължението на своите книги, работата му като режисьор и сценарист и образа на човек бунтар, той затвърди позицията си на личност, която трябва да опознаеш. За мен е огромно удоволствие да ви представя един човек, който знае как да борави с думите. Радослав - за това, което е трудно да се напише, но е по-лесно да се каже!
Кой е Радослав?
Трудно е да се каже. Каквито и определения да използвам и да ги назова – после същността ми ще се опита да ги опровергае. Радослав не е един човек и в никакъв случай не го казвам това, за да прозвучи интересно. Понякога са нужни минути, за да се преобрази реалността в очите ми – тогава тя започва да променя мен. Убедил съм се, че от мен може да се очаква всичко – както в изкуството и, така и в живота.
Къде израсна и кога?
За мое щастие израснах далеч от големия град – в Родопа планина. Роден съм 1986 г. От много малък усещах, че виждам света по различен начин от връсниците ми. Имах тишината и красотата да чувам вътрешните си гласове, защото къщата на родителите ми е до гората, в която често обикалях сам.
Любимият ти детски спомен?
Когато идваха моите братовчеди на гости, взимахме по един буркан и отивахме да си берем къпини. С една пръчка ги намачвахме в буркана и ставаше много наситено тъмночервено пюре. И така с пръчката си хапвахме от него – спомням си, че езиците ни ставаха лилави. Това наистина е вкусно, забавно е.
От какво се страхуваш?
Не се страхувам от нищо и никой – преди не беше така. Смея да кажа, че съм видял достатъчно неща в живота си, за да разбера, че най-голямата сила е в мен и съм открил как да я използвам. Не ми е приятна глупостта на хората, липсата им на ценностна система. Не искам вече да си губя времето, преодолявайки нечие предателство. Приел съм отдавна, че всеки има право на своите грешки в живота си, но не искам да бъда въвличан в чуждата глупост.
В какво вярваш?
Вярвам в тази неназовима и огромна магия, която е около нас. В необятността на небесата и пречистващата сила на водните хоризонти. Вярвам в красотата и всичките й форми. Вярвам и в хора, които се опитват да живеят по един красив начин.
На какво се надяваш?
Надявам се, че един ден героите на епохата, в която сме се родили ще бъдат възнаградени. Мисля си, че светът е прежаднял да види някаква очевидна масова справедливост. Всички казват, че светът не е честен – това е така и ще продължи да бъде така, докато сме стиснали гладните си сърца и охраненото си его и гледаме само към тях. Надявам се, че някой ден повече хора ще гледат към небето, а не към малкия си живот.
Какъв искаше да станеш преди години и какъв стана?
Истината е, че всичко, което поисках да преживея и да бъда, го постигнах. От както се помня мисля само за формите на изкуството, откривах ги във всеки детайл от живота. По-късно имах нужда да показвам реалността на другите по начин, по който я възприемам аз. Често казвам напоследък, че може би щеше да е по-спокоен животът ми, ако бях станал счетоводител или готвач – звучи подредено и хармонично – там не си в центъра на хаоса, в който понякога те набутва изкуството. Изкуството само избира хората, а не хората него – мисля, че така се случи с мен. Защото това е тип енергия, която може да вибрира само в определени съзнания.
Разкажи ми първо за режисурата. Как започна всичко и кое те мотивира?
Когато бях на 12, започнах да снимам с един много стар, но хубав фотоапарат – ФЕД 5. Мечтаех да снимам с камера, точно онези неща, в които се взирах най-дълго – нещата, които ме отнасяха много далеч от реалността, в която живеем. Но кадрите бяха статични – не се движеха. По-късно вече имах камера – правил съм си какви ли не експерименти, когато се научих и да монтирам клипове. Започнах да уча филология, но в един момент прекъснах, защото исках да запиша "Кинорежисура“ – имах щастие да ми преподават хора като Марин Дамянов, Иван Варимезов, Христо Тотев, Дочо Боджаков... Направих първият си игрален дебют като режисьор с филма "Изпуснати думи“, която е по разказ на Елин Пелин и е с участието на Койна Русева. Имам още доста проекти – документални филми, експериментални филми, видеоинсталации, видеоклипове и т.н.
Работа на режисьора е да контролира всичко. Писателят сам определя своя сюжет. Обичаш ли да контролираш всичко около теб и сам да пишеш историята си?
Да обичам да контролирам всичко, което е възможно и въобще онова, което търпи контрол, но не в онзи досаден вариант, в който се превръщаш в маниак.
Преди години романът ти "Рай" направи истинска маркетингова сензация. Как се роди идеята за книгата?
Маркетингова сензация го превърнаха читателите на България. Поднесох този проект по начин, по който аз искам на мен да ми поднасят нещата– нямаше нищо случайно в това, което направих. Истината е, че "Рай" първо беше написана от мен под формата на киносценарий и в последствие реших да разкажа историята в книга. Преди това не съм си и представял, че ще пиша точно романи. Въпреки че от малък пиша, не ми се е е струвало, че в това има нещо специално – човек не отчита нещата за себе си, когато ги има.
Лесно ли се издава роман в България?
Не бих казал – на мен не ми е било особено лесно – до мен са били само семейството ми и приятелите ми. Не ми е помагал никой друг в началото – напротив – дори се опитваха да ми пречат. Ако хората не жадуват твоите светове, дори и да издадеш роман и в своите очи смяташ, че имаш ниво, език и култура – остава нечуто посланието ти, защото не си открил начин да го поднесеш в актуална за момента форма. Такива автори има доста в България – взели са се много насериозно, но никой не се интересува от книгите им. А аз дори на своите срещи с читателите казвам, че не се възприемам за писател, а за автор на реалности.
Имаше ли моменти, когато искаше да се откажеш?
Взема ли решение да направя нещо, не си и помислям, че мога да се откажа, дори и да стане ужасно трудно. Амбицията, гневът и спортната ми злоба също са доста развити в мен – не помня да съм се отказвал от нещо.
Какво ти даде и какво ти взе кариерата на писател до момента?
Даде ми много познанства с читатели – изключително интересни и интелигентни хора срещнах по пътя си. Кариерата на писател ми е отнемала само ненужни неща. Парадоксалното е, че когато седна да пиша, се създава друга реалност, а в същото време започва да ми се изяснява още по-ясно тази, в която живеем.
Имаш много лица: режисьор, автор, сценарист…. къде обаче е истинския Радослав?
Всичките ми лица са истински – чувствам се перфектно във всяка форма, в която съм и ще се изразявам.
Коя е любимата ти книга?
Всяка поредна хубава книга ми става любима. В момента препрочитам литературата на Толстой и през две страници затварям някоя негова книга, опирам я до гърдите си и прошепвам: "Великолепен!“ и после нетърпеливо продължавам напред. Харесвам "Гняв" на Стивън Кинг, сега се сещам и за "Изкуството на сънуването“ на Кастанеда.
А книгата, която те промени?
Това са "Дневниците. Страници от Рая" – това са текстове, които съм ги селектирал от стотици мои писания през годините. Ако има огледало, което най-добре може да отрази душата ми – то това е тази книга – опознаеш ли нея – опознаваш и мен. Сега е моментът да кажа, че първото издание се разпродаде за отрицателно време – бях решил, че ще я преиздам тогава, когато усетя. Тази година е високосна и от древността се знае, че 29 февруари е един изключително специален ден, в който се отварят портали към други светове, от които нахлуват неслучайни хора и ситуации, които променят завинаги живота ни. "Дневниците" е книга, която разказва точно за тези светове и реших, че точно сега е моментът книгата да се завърне.
Какво би казал на всички хора, които имат амбицията да станат писатели, но се страхуват, че няма да успеят?
Успехът идва бавно – светът обича смелите хора. Писането е порив, а не е избор. Аз никога не съм се страхувал от неуспехи. Изненадвам се на своите неуспехи.
С какво се занимаваш в момента?
В момента работим по моноспектакъл с актьора Петър Антонов, който специално се завърна от Италия. Пиесата е по мой текст и режисура – изненадата ще бъде наистина голяма, не само защото ще видите Петър в нова светлина, но и защото проектът е доста различен от онези, които съм правил досега. Моноспектакълът се казва "Едуард“ и премиерата ще е на 11 март в НДК, Studio 5
Довърши изречението: Аз съм Един мъж, койтo...
... се наслаждава на Загадката, в която всички ние живеем
