Този месец ми се наложи да си сменя квартирата. Нещо обичайно за хората, които живеят под наем. Появява се нещо по-добро, по-изгодно. Натрупаното напрежение от стария апартамент е ескалирало. Дошло е време да потърсиш нещо ново. Само че, когато дойде моментът, осъзнаваш, че си възприел това място като дом и ти е много трудно да го напуснеш.
Нанесох се там в една гадна октомврийска вечер. Хем беше задушно, хем валеше. След месец на обикаляне по различни дупки най-после бях намерил нещо прилично, в което да се приюта. Влязохме с кучето и се чудехме - това ли е новият ни дом. Тук ли ще живеем оттук насетне? Отнеми два месеца, докато го почувствам като моето място. Смених някои неща, други направо изхвърлих. Подредих книгите, рамките със снимки, дрехите и многото магнити от различните краища по света, където обичах да ходя.
Винаги съм вярвал в енергията в този апартамент тя беше доста добра. Усещах едно спокойствие всеки пък, когато се прибирах. Да, една луда не спираше да си разхожда питбула през 2 часа, не знам защо толкова често, и това куче лаеше всеки път точно пред моята врата. Разбира се, лятото беше неминуема жега и се чувствах като в Бали, само че без палмите. Зимата сметките на софийската топлофикация ме притискаха толкова силно, че накрая се чувствах смален само от техния натиск. Въпреки всичко си беше моето място.
Докато нещо не ми хрумна да се изнасям.
Не знам защо го реших. Парите ми се струваха много за точно този апартамент, горещината, неудобният транспорт и липсата на място за паркиране още повече ускориха нещата. Намерих новия си апартамент за 3 дни. Да, по-голям, по-евтин, по-прохладен и удобен. Като цяло нещо, което винаги съм търсел. Когато обаче прибрах и последната книга, свалих магнита от една любима топла държава от хладилника, сложих дрехите в куфара, а кучето си държеше играчката в уста, осъзнах, че е много трудно да напуснеш дома си… дори да не е твой.
Всички ние се привързваме към нещо: човек, дом, предмет. Забравяме, че всичко е само временно и нищо не ни принадлежи. Обикалях празните стаи и виждах спомените ми, хората, които са ми идвали на гости. Диванът, на който съм се смял и гледал филми. Масата, на която сме яли. Петното на стената от новогодишното шампанско. Все неща, които са малки, но за някои значат нещо.
Не исках да си тръгвам, а вече бях взел решение.
Когато затварях вратата, знаех, че никога няма да се върна. Не изпитвах тъга, нито съжаление. По скоро ми беше странно, все едно се разделяш с човек, с когото се познавате отскоро, но все пак ти е било приятно да го познаваш.
Нанесох се в новия апартамент с известна злоба. Мразех новото място, новите вещи, новите празни стаи. Може би ще свикна и тук, може би ще го почувствам като дом. Но тази история ме наведе на мисълта, че апартаментите са като връзките. Можеш да си тръгнеш, но винаги ще има следа от теб… по някоя стена или по някое сърце!
