Хората казват, че най-трудно се обичат тези, които досега никога никой не е обичал. И това е безспорен факт. Те не могат да обичат. Никога не са можели. Напомнят на малките деца, които никога не са карали колело. Всичко останали са се возили, забавлявали са се. Падали са и са ставали. Но едно от децата на същата улица ги е гледало отстрани. Искало е да се играе с тях, но просто не е знаело как. Това дете е пораснало, успяло е, стигнало е там, където е искало да бъде. Пеша, а не на колело. Но никога не се е научило как да обича.
Психолозите наричат това: синдромът на липсата на обич. Когато просто не знаеш какво ти е се случва. Когато някой намира смелост да ти каже, че те обича, а ти не можеш да отговориш. Може би не, защото не го изпитваш, а защото наистина не знаеш какво чувстваш. Единствено празнота. Защото хората не могат да изпитват нещо, което никога досега не са чувствали.
И тогава попадаме в задънена улица.
Отпред стои бъдещето - неясно и много облачно. Като времето в Англия, където дрехите са ти винаги влажни и винаги носиш чадър. Не знаеш какво ще следва, но подозираш, че няма да е особено радостно.
Миналото - е, то е било по-слънчево. Човек след време започва да помни само хубавите неща. Забравя лошите. Въпреки че дълги години бях на мнение, че не можем да забравяме, а само да прощаваме и продължаваме, сега, доста време след този период, осъзнах, че наистина забравяме. Например първата ми връзка. Реално тогава бях видимо нещастен всеки ден. Нещата бяха повече от драматични като от роман на Маркез - тъжно, драматично, ветровито и мега депресиращо. После, много време след това, поредица от кратки връзки, много алкохол и безспорно много пари за входове за дискотеки (които никой все още не ми е върнал, ако имаше карма, досега трябваше да съм спечелил от Националната лотария и да си покрия разходите), осъзнах, че съм забравил много от причините, поради които тогава смятах, че това е дъното. Не, не беше. Просто едно мега депресиращо начало. Е, затова хората превъзнасят миналото. Често казват - ех, тогава бяхме по-щастливи. Не, не сме били. Просто така се заблуждаваме.
И настоящето, където се изправяме пред един човек, който не може да ни даде това, което искаме - просто защото не знае как.
Реално имаме няколко варианта.
Първият, който е най-лесен - да се откажем. Не говоря да се откажем да търсим любовта, сродната душа и човека, с когото ще споделим всичките си залези (отново като от книга, но този път на Спаркс). Не, не трябва да се откажем от всичко това. Но можем да се откажем от един човек, който не може да се осъзнае как се обича и защо човек трябва да се бори за една връзка. Дори да се провали, дори да бъде наранен, дори да бъде поставен на колене.
Вторият вариант е да научим един човек, който вече знае всичко, как се обича. А това ще бъде един много сложен урок. В сравнение с него ядрената физика и висшата математика са просто судоко ниво едно. Да, това ще бъде труден път. Но нали именно дългите пътувания са най-интересни. А аз обичам такива пътувания. През пътища без знаци. През улици без пешеходни пътеки. По магистрали без ограничения. Но с ясна цел - нашето щастие.
И без значение какво ще изберете, важно е да направите избор. Защото силните хора трябва да умея да се борят за това, което искат. И да знаят какво точно трябва да жертват, за да го постигнат.
