Шейните се събират на мегдана,
ще зазвънят по белия, заснежен път...
Почуква празнично черковната камбана;
и ние чаши чукаме, ний — дрипите в света.
Във кръчмата седим и през дима поглеждаме:
момците и момичета... Нашарени шейни...
Разбъркани глави пречупено навеждаме,
тогава вън зашушне смях, закачки... на избягали жени.
Ей, припнаха... Момче, нелей догоре тази празна чаша!
Остане ли от виното, ще го допиеш ти — наздравица за нея.
Проспахме ние времето, когато беше наша.
Отдавна у дома, осъмнал сам, аз пия и копнея.
А, може би, и тебе някога със радост е мъчила!...
Но виждам, друго някое момиче вън очи ти взима.
И на, допий ми чашата, иди, пуснете се от вашата могила,
че после в кръчмата ще те затвори зима.
Ще те прегърне тя, ще ти се смее като твоя...
Но силно, силно ти я целуни!...
Момче, ах, чуваш ли, сред пътя на завоя
пред пропастта камбаната... за всички ни звъни!...
