Преди няколко дни отбелязахме Деня на славянската писменост и култура. Ден с огромно значение за България и важен ден за българските учители. Професията, която заема основополагащо място в развитието ни като нация. Дава основа на всеки един от нас и формира нашите възгледи и разбирания за света.
Замисляме ли се обаче често за отговорността и значимостта, която нашите учители имат в живота ни? Обикновено това се случва години след като напуснем класните стаи. На 24 май, докато пиех сутрешното си кафе, си спомних за първата среща с моята начална учителка.
Спомням си, че един летен ден бях някъде навън с моята баба, която беше пенсиониран начален учител. Разхождахме се. Тя срещна своя приятелка, която се оказа и нейна колежка. Заговориха се. Аз бях около петгодишна и предстоеше да изберем училище. Учителката беше г-жа Тенева. Направи ми толкова голямо впечатление, разказваше така красиво за училищните стаи, за шума в коридорите, за приятелствата със съученици, че след срещата веднага започнах да моля баба да ме запишат точно там, в нейното училище. Не спирах да повтарям, че искам точно тя да бъде първата ми учителка. Така и стана. Записаха ме в класа на г-жа Тенева и винаги ще знам, че съм направила правилния избор сама, още на пет.
Тази история е вдъхновена от последната лекция в Е-Академия, организирана от издателство Клет България, заедно с невероятната Деси Стоянова. Журналист и професионалист в разказването на истории, която представи пред публиката на издателство Клет темата за силата на историите и защо е важно да ги разказваме.
В предпоследното издание на академията за този сезон, преди лятната ваканция и в навечерието на 24 май, водещата на „Преди обед“ по bTV сподели колко незаменим помощник могат да бъдат историите и как те помагат да предадем посланията си на аудиторията. А именно учителите са онези, които говорят пред едни от най-големите и важни аудитории - учениците, които тепърва откриват света и формират своя светоглед.
“Човек, който разказва завладяващи истории, може да посади идеи, мисли и емоции в ума на слушателя”, казва Ури Хасън. Този цитат от лекцията, сякаш най-силно резонира с аудиторията и ни кара да се замислим върху силата и важността на историите, с които се сблъскваме и които самите ние разказваме.
Историите са закодирани в нашето ДНК
Деси припомни, че още преди хилядолетия, когато човеците са се борели всекидневно за оцеляването си, вечер са се събирали край огъня и са си разказвали истории. И е било жизненоважно да слушаш внимателно, защото така опитът на един се е превръщал в урок за останалите, повишаващ шансовете им за оцеляване.
Чрез историята правим емоционален контакт с публиката
“Историята задейства способността ни за емпатия. Поставяме се на мястото на героя и започваме да преживяваме историята заедно с него. Този ефект е в пъти по-мощен, когато се идентифицираме с героя,” казва Деси Стоянова и допълва разказа с лична история - за учителката по математика на сина й, която споделя как и нейната дъщеря се е затруднявала с дробите в 5 клас. Така детето вижда, че не само на него му е трудно, че и други са се затруднявали, но са се справили, което го окуражава, че и той ще може.
С помощта на историите разбираме по-лесно и запомняме по-трайно, изтъква Деси. „Дори факти могат да бъдат поднасяни под формата на история. За съжаление в момента реалността в учебниците по история е обратната - историята е сведена до фактите, а историите са изтръгнати от нея.“, казва тя.
Кой е най-дълго управлявалият български владетел? В едно бързо упражнение с публиката Деси зададе този въпрос и призна, че и на нея самата й е било трудно да отговори. Каква според нея е причината не само повечето бивши ученици, но и част от учителите да не помнят почти нищо за цар Петър I, който е управлявал България цели 42 години? Че никой никога не им е разказал дори една история, свързана с този период на благоденствие в българската история.
И съветът ѝ към учителите беше да разказват на учениците си повече истории съвързани с личностите, които стоят зад фактите в учебниците – великите учени, изобретатели, композитори, художници, писатели, които са създали онова, което се изучава в клас. Освен това да използват примерите, които миналото и настоящето дават, да им споделят по-често и свои лични истории.
Как да разказваме?
Да разказваш обаче, не е лесна задача. И ако за някои се получава с лекота и е част от същността им, за онези, на които е малко по-трудно, Деси беше приготвила няколко лесни съвета, които да превърнат всеки преподавател в специалист по разказите.
Най-важното е да говорим образно. “Рисувайте картини с думи”, казва популярната журналистка. Епитетите, сравненията и метафорите ще придадат цвят и дълбочина на разказа и ще го направят много по-запомнящ се за учениците.
Друг съвет – бъдете кратки. И примерът, който доказва, че това е възможно. На изпит студенти получават задание да напишат есе, което включва темите религия, кралски двор, секс и мистерия. Всички мислят и пишат усилено. Само десет минути след началото на изпита един от студентите става, предава работата си и излиза. А преподавателят чете на листа “О, боже, каза кралицата. Бременна съм. Кой ли го е направил?”
Тоест дори и въздействащите истории могат да бъдат кратки.
Историите в живота и в класната стая не трябва да са специални или пък дълги. Единственото правило е да са истински, по темата и да създават емоционалана връзка със слушателя. Учителят е разказвачът, който открива пред ученика красотата на бъдещето, и всеки от нас със сигурност помни онзи свой първи учител, разкрил му магията на едно слънчево утре.
