Някога живял човек, който странял от другите хора. Не понасял алчността и егоизма на останалите в селото. По тази причина всички го намирали за странен и не общували с него. Той винаги правел това, което му диктуват сърцето и разумът и не се влияел от чуждото мнение. Веднъж един човек го попитал:
– Защо не се опиташ да бъдеш като другите хора? Така няма да те отбягват и ще бъдеш приет.
– Тогава няма да бъда себе си – отговорил странникът, – за мен е важно да не изневерявам на вътрешните си убеждения.
– Но ако се държиш като всички останали, ще имаш много приятели – настоявал човекът.
– Не ми трябват такива „приятели“ – отвърнал странникът.
Изминало време и при него отново дошъл същият човек. Решил да го предизвика и да му даде урок.
– Ей там, в долината открихме златна мина. Ела с нас да търсим злато.
Странникът тръгнал след него, а човекът доволно му рекъл:
– Видя ли, че си като всички останали? Щом чу за злато забрави вътрешните си убеждения.
Странникът премълчал и само се усмихнал.
В мината много от селяните намерили злато. Странникът открил една монета и тръгнал към дома си. Само човекът, който го довел, не открил нищо.
– Ако беше наистина различен, нямаше да дойдеш тук – подвикнал той след странника, озлобен, че само той останал с празни ръце. – И ти си алчен като всички останали.
Странникът нищо не му отвърнал.
Не изминало много време, децата на селянина се разболели. Молил всички хора от селото да му дадат някой лев за лекарства, но никой не откликнал на молбата му. Принудил се, срам не срам, да поиска от странника, когото обидил. С наведена глава отишъл при него и казал:
– Децата ми са много болни, а нямам пари за лекарства.
Странникът извадил златната монета без да се замисли и му я подал.
– Но това е единствената монета, която намери – учудил се селянинът.
– На мен не ми е нужна – отговорил му, – задръж я. Не е страшно когато ръцете са празни, по-лошо е, ако душата е бедна.
– Сега разбирам колко е ценно да бъдеш себе си, а не да си като всички останали – рекъл с благодарност селянинът.
