Някога Земята била управлявана от същества без мозък. Това не е политическо изказване, а изцяло биологично.
Едно от тези същества е ланцетникът. Ако го видите, вероятно ще решите, че е малко червейче, докато не забележите подобните на хриле прорези от двете страни на тялото му. Тези същества са обитавали океаните преди около 550 милиона години и са водили простичък живот. Придвижвали са се във водата благодарение на напълно базов механизъм. Имали са и изключително елементарен начин на хранене: вкопавали са се в морското дъно, подобно на трева, и са поглъщали всички дребни същества, които случайно попадали в устата им. Вкусът и мирисът не са били от значение, тъй като ланцетниците нямат сетива като нашите. Те нямат и очи, а само няколко клетки, които регистрират промените в светлината. Също така не чуват. Оскъдната им нервна система се състои от малко струпване на клетки, което не е точно мозък. Може да се каже, че ланцетниците са стомахчета, прикрепени към клечка.
Те са наши далечни братовчеди, които се срещат и днес. Когато ги погледнете, виждате организъм, който много прилича на нашия древен мъничък прародител, обитавал същите морета.
Можете ли чрез образа на това малко червеникаво същество, дълго около пет сантиметра, което се носи по теченията на праисторическия океан, да си представите еволюционния път на човечеството? Трудно.
Ние имаме толкова много придобивки, липсващи при древния ланцетник: няколкостотин кости, изобилие от вътрешни органи, няколко крайника, нос, очарователна усмивка и най-важното – мозък. Ланцетникът не се е нуждаел от мозък. Клетките му за усещане са били свързани с тези за придвижване, така че той е реагирал на водния си свят без кой знае колко обработка на сетивни данни. Ние обаче имаме сложен, мощен мозък, който поражда безброй разнообразни ментални събития като мисли, емоции, спомени и сънища – вътрешен живот, оформящ огромна част от нещата, които определяме като характерни и значими за нашето съществуване.
Защо в хода на еволюцията се е формирал мозък като нашия? Очевидният отговор е: за да мислим. Обикновено се приема, че мозъкът е еволюирал в някаква възходяща прогресия – да речем, от нисши животни към висши, като на върха е най-сложният мислещ мозък, а именно човешкият. В края на краищата мисленето е човешката суперсила, нали?
Очевидният отговор обаче се оказва погрешен. Всъщност идеята, че мозъкът ни е еволюирал, за да мисли, е източник на много дълбоки заблуди по отношение на човешката природа.
Отказвайки се от това така свидно за нас убеждение, ние правим първата крачка към разбирането на реалното функциониране на мозъка, на най-важната му задача и в крайна сметка на човешката природа. (…)
И така, връщаме се към първоначалния въпрос: Защо е еволюирал мозък като нашия? На този въпрос не може да се отговори, тъй като еволюцията не е целенасочена – няма „защото“. Но можем да кажем коя е най-важната работа на мозъка. Не е рационалността. Не са емоциите. Не е въображението, творчеството или емпатията. Най-важната работа на мозъка е да контролира тялото, като предвижда енергийните нужди, преди да възникнат, за да можем ефективно да извършваме полезни движения и да оцеляваме. Мозъкът непрекъснато инвестира енергия с надеждата да получи добра възвръщаемост, например храна, подслон, обич или физическа защита, за да можем да изпълним най-важната биологична задача: да предадем гените си на следващото поколение.
Накратко, най-важната задача на мозъка не е да мисли, а да управлява тяло, което някога е било подобно на малко червейче, но е станало много, много сложно.
Разбира се, мозъкът мисли, чувства, представя си и създава стотици други преживявания, например способността да прочетете и разберете тази книга. Но всички тези ментални способности са следствия от една основна мисия: да ви поддържа живи и здрави, като управлява бюджета на тялото. Всичко, което създава – от спомени до халюцинации, от екстаз до срам, – е част от тази мисия. Понякога той бюджетира краткосрочно, както когато пием кафе, за да останем до късно и да завършим важен проект, заемайки енергия, за която ще платим утре. Друг път изготвя дългосрочни бюджети, например, когато отделяме години, за да усвоим трудни умения като математика или дърводелство, изискващи продължителни инвестиции, но в крайна сметка съдействащи ни да оцелеем и да живеем добре.
Ние не преживяваме всяка наша мисъл, всяко усещане за щастие, гняв или страхопочитание, всяка прегръдка, всеки мил жест, който правим, и всяка обида, която понасяме, като депозит или теглене от нашите метаболитни бюджети, но всъщност „отдолу“ се случва точно това. Тази идея е ключова, за да разберем как работи мозъкът и как да останем здрави и да живеем по-дълъг и по-смислен живот.
***
Откъс от книгата "Седем и половина урока за мозъка" на Лиза Фелдман Барет. Книгата представя забележителните постижения на съвременната невронаука. По забавен и достъпен начин авторката обяснява какво е мозъкът, как е възникнал, как е структуриран и как отделните човешки мозъци си сътрудничат, за да изградят нашите възприятия.
