Една жена прибрала у дома баба си, която поради старостта ослепяла. Тя била на деветдесет години — слаба старица с отрудени ръце. С тези ръце, тя цял живот копала в градината, доила кравата, хранила овцете, чистила, миела, перяла… Със същите ръчички бабата плетяла; седяла на леглото и плетяла. От невиждащите й очи капели скъпи старчески сълзи.
Вижте още: Най-мъдрата притча за омразата
Сега я преместили на добри условия: топла тоалетна, диван, мек стол. Продали къщата й на село и животните. Как ще оставят сляпата старица сама? Ето внучка й я прибрала при нея.
Бабата е работила през целия си живот. Сега може да си отдъхне на дивана! Но старата труженица не е свикнала да седи без дела; тя погивала без работа. И се случило следното: опипвайки, бабата миела посудата.
Внучка й се връщала от работа и измивала всичко отново. Сами разбирате, колко е можела да измие сляпата деветдесет годишна старица. Но внучка й правела това тайно. Бабата мислела, че добре измива посудата, че помага. Просила всеки ден да й оставят работа — посудата… „Моля ви, не мийте, аз ще ги измия!”
Посудата оставала мръсна. А по пода имало лъжици и по стените капки. И изморената от работа внучка, трябвало да измие всичко повторно. Двоен труд. Но тя всичко правила тихичко.
Измивала посудата и почиствала пода. Всеки ден. И то вечер, когато бабата заспивала и не чувала дрънченето на съдовете, и течащата вода. А внучката казвала на баба си, че посудата е отлично измита: „Благодаря, толкова много ми помогна!” И старицата се усмихвала и кимала…
За нея това било много важно — да не яде даром хляб. Тя е нужна на внучка си, все още я бива за нещо. И бабата вземала парцала и бършела праха или подреждала вещите в къщата. И все питала: „Няма ли още посуда, да я измия?”
Това малко търпение, не особено голямо пожертвование, не велика заслуга, как завършило? Шест години бабата живяла при внучка си и до последния си ден миела посудата. Не лежала — нито един ден не пролежала. Защото можела да работи и се чувствала нужна, чувствала се полезна. Тя по друг начин не можела да живее.
Вижте още: Силата на прошката
А внучката обичала своята баба. Обичала я с цялото си сърце! Понякога любовта е точно в това — в недобре измитата посуда и в преизмиването ѝ. В търпението. В това малко самопожертвование, даже нищожно; не кой знае колко велик подвиг. Но това е любовта! Всевишния ни казва: „Каквото сте сторили на човеците, на Мене сте го сторили.”
