Жива легенда. Кралица на френското кино. Любимка на велики режисьори. Ослепителна красавица. Фатална жена. Всички тези определения важат с еднаква сила за Катрин Деньов, чиято филмова кариера обхваща близо 70 години и над 100 роли на големия екран. Но в мемоарната книга „Самата аз“, която излезе на български със знака на „Кръг“, знаменитата актриса разкрива себе си както никога досега чрез своите лични дневници. Изданието, което e в превод на Гриша Атанасов и с корица на Милена Вълнарова, осветлява избрани моменти от живота на Деньов – както личния, така и професионалния, и е своеобразно допълнение към историята на киното от втората половина на ХХ в.
Повече за книгата
Емоционалните преживявания на актрисата, сложните ѝ отношения с режисьорите и колегите, съкровените ѝ мисли и усещания насред главоломния ѝ успех – това е фокусът в „Самата аз“. Книгата събира записките, които тя си е водила между безкрайните часове усилена работа по филмите „Тристана“ на Луис Бунюел, „Танцьорка в мрака“ на Ларс фон Триер, „Индокитай“ на Режис Варние и други шедьоври на киното. Сред тях е и сниманият у нас „Изток-Запад“, който предоставя ценен, макар и малко тъжен поглед към 90-те години в България през погледа на Деньов. От записките ѝ може да се научи много и за деликатната ѝ връзка с децата ѝ, както и с любимата ѝ по-голяма сестра Франсоаз Дорлеак – също актриса, загинала при автомобилна катастрофа едва на 25 години. В края на „Самата аз“ е публикувано и пространно интервю, в което Деньов прави още интересни признания пред френския журналист, режисьор, сценарист и кинокритик Паскал Боницер.
Филмовите дневници на френската икона са изключително рядко повдигане на завесата към нейния вътрешен свят и отразяват качествата, превърнали я в световна знаменитост – те са изящни и чувствени, но в същото време интригуващо сдържани. Книгата е задължителна както за почитателите на киното, така и за онези, които се вълнуват от непрестанните изненади на живота.
В интервюто, включено в „Самата аз“, Деньов казва, че докато си е водила дневниците, никога не си е помисляла един ден да ги публикува. „За мен това са по-скоро лични бележки, което обаче не ми попречи да се самоцензурирам, защото съм доста критична и дори и тук има неща, които предпочитам да не казвам – признава тя. – Даже да изглежда безобидно, може да се окаже, че е жестокост, която не допринася с нищо. Не става дума да захаросваш истината, а просто, че силата на писаното слово може да е нещо ужасно, ужасно... Писаното слово наистина е гравирано върху хартията като върху мрамор. Можеш да съжаляваш за него, можеш да го отричаш, можеш да кажеш, че е било отпечатано без твое съгласие, можеш да твърдиш, че думите ти са били изопачени, но когато е написано, то вече е написано. Отпечатаното има стойността на окончателна истина. И тази стойност на истина трае отвъд всичко, което можем да си представим.“
