Баба ми беше чудесна жена. Нежна и същевременно силна, тя за мен е олицетворение на най-големият боец, който съм срещала, освен майка ми. Расла е по време на войни и бедност, само с един родител, още като малка изпитала блудкавия горчив вкус на реалността, но е непоколебима.
Нямаше висше образование, но имаше събрана мъдростта на живота. А тя очевидно е много по-важна, отколкото факултетската диплома.
Постоянно си повтаряше някои интересни неща, които на нас като деца ни бяха смешни и малко досадни за слушане. Но както с течение на времето разбрах, моята баба е знаела какво говори.
И тези няколко неща са дълбоко врязани в паметта ми:
Винаги носете чисти гащи
… Защото никога не знаеш кога може да попаднеш при лекаря! Звучи смешно, знам и в случая е евфемизъм, защото баба ми буквално казваше, че не се излиза от вкъщи със захабено бельо. Ние се заливахме от смях.
Въпросът не е, че можеш да попаднещ при лекар, но просто въпреки че идваме от село, обръщаме особено внимание на хигиената, нещо, което днес не се случва при огромна част от хората, въпреки че сме напреднали с едни 60 години.
Баба ми внимаваше когато готви да не се умирисва, постоянно си душеше дрехите да не й мирише на яхния. Косата винаги й е с прическа, особено когато излизаше навън, както и дрехите прилежни. Достатъчно е само сапун и помада, казваше за нейната рутина за поддържане на лицето.
Не е важно дрехите винаги да са нови, но е много важно да са чисти и изгладени. Важно е да имате поне един хубав комплект за празнично събитие. И да не го носиш, където ти хрумне. И ние се смеехме. Когато е имало толкова много истина в тези прости съвети.
Сълзите и кавгите пазете за у дома
Защо всички спорят с мъжете си? Недей да позволяваш да се караш публично с него. Само леко се усмихни и отложи кавгата за дома. Между 4 стени ще си разберете красиво. Няма да ви подобава да виете в обществото.
Не хранете народа с неприятностите и сълзите си, не позволявайте да ви говорят. Никога няма да ви забравят. Винаги ще бъдете тази, която тогава плачеше за това и това. Не им показвайте слабост. Приберете се у дома и плачете колкото искате.
Споровете не са за пред хора.
Мъжът е може би главата, но жената е врата
Има ли нещо вярно? След дълги години анализиране на различни ситуации, при нас нещата вървят така: Мъжът взима решение, жената смята, че има и по-добър начин. Съобщавасвоето решение, а той упорито отказва, но аз решавам, че ще бъде така.
Баба ми само повтаряше веднъж – Аз смятам, че е по-добре, както ти казах, ама ти как си искаш. И дядо ми винаги, без изключение слушаше нея. Защото тя просто е права, но не го е направил заради суета, не злоупотребява с тази власт за вземане на решения.
Беше толкова много самосъзнанието, където е по-силна, където трябва да се намеси, а където трябва да остави дядо ми да решава сам. А това са умения, който рядко притежава някой.
Жената сама си решава за своето тяло
Баба ми по този въпрос е категорична. Само жената има силата да реши как ще се облече – както иска, колко тулумби ще изяде днес – толкова, колкото й иска душичката и колко мъже ще има, докато не намери подходящия.
Ти трябва да си красива първо самата себе си, ти да си харесваш, а после другите. Ти ако не се чувстваш красива, никой друг няма да си мисли, че си.
Жената и никой друг решава за своето тяло, за килограмите, дрехите, които носи, приятелите, с които общува или правото на аборт.
И толкова се чудех на нейните прогресивни мнения, защото някои не споделят тези възгледи в днешното далеч напред време от миналото, в което тя живееше.
Моята вяра си я нося с мен, не е в църквите и при поповете
Не искам да ме погребат с поп! Искам да ме изпратите вие, настоя баба ми, защото за нея ходенето в църкви и постенето и поповете бяха ненужна категория. Никога не я чух да омаловажава другите, заради техните решения или религиозни вярвания, или пък да разубеждава, дали нейното или тяхното е правилно.
Тя решава за себе си, а решението й е, че меката възглавница и добрия сън са най-добрият показател за твоята съвест. Не ти трябват кърпи, светена вода и чудеса, за да бъдеш добър, бъди просто човек.
"Ще ме споменете ли някога? Ще си кажете ли, имах една баба, леле, ама беше тъпа, ама колко много ме обичаше. Не знаеш колко обича внучето, няма нещо по-мило.
Ще видиш, само почакай и ще видиш. Времето лети, не нервнича за ненужни глупости. Ще намериш работа, всичко ще си дойде на мястото, търпение – спасение.
Ще работиш бре момиче, къде бързаш, ще се наработиш цял живот. За жената работата никога не спира. Знаеш ли колко много те обичам? Ти, Господи, така както майка ти и чичо ти. Ето така. Ще ме помниш един ден, ще видиш..."
И наистина стана така.
А колко ли любов трябва да имате за някого, за да го сложите и преди Господа?
Източник: highviewart.com
