За синдрома на "лелката“ няма да прочетете в нито един медицински справочник, макар той да се проявява с пълна сила в живота: непрекъснато състояние на униние, мрънкане, умора, помръкнал поглед, асексуалност и липса на мечти.
Тя се опита да ме превземе незабелязано. В началото идваше само "за малко“ във вид на безумни пориви за домакинстване, но най-вече в мрънкане, насочено към децата и мъжа ми: "Никой не се интересува аз от какво имам нужда!“ След раждането на сина ми се криеше под маската на лъжливо чувство за дълг и отговорност. След раждането на второто ми дете лелката се настани крайно в мозъка и тялото ми. Грубо и цинично и довлече със себе си всичките си парцали: тъгата, меланхолията, скуката, домошарството и наднорменото тегло.
Лелката направи тотална ревизия у дома: изхвърли всички тесни дънки и рокли и ги замести с широки и безформени парчета плат, които наричаше – подходящо за възрастта облекло.
Когато ѝ предлагах да влезем в магазин за бельо тя ме поглеждаше изпод вежди и казваше строго: Къде си тръгнала, детето ти няма зимно яке!
С всеки изминал ден тя все по-смело се разпореждаше в дома ми, децата престанаха да се смеят, а мъжа ми вече не ми шепнеше закачки.
Един ден, обаче, аз избягах. Боядисах косата в огнено-червено и си купих обувки на токчета, с които изритах дебелата лелка, заедно с всичките ѝ супи и домашно приготвени торти.
Промяната започна и в мозъка с главната водеща мисъл: "На никого и за нищо не съм длъжна!“
За чувството за дълг трябва да има отделен раздел в психиатрията. Класика в жанра е: Не обичам да готвя, чистя, гладя, но съм ДЛЪЖНА! И вместо просто да престанем да правим това, което не обичаме, ние се насилваме, дразнейки се от всичко и от всички, като по този начин се превръщаме в озлобени лелки.
Макар, че ВСИЧКО и ВСИЧКИ изобщо не са виновни: никой не ме е молил да прекарам три часа в кухнята, за да приготвя пет ястия. От внушаването ни от детството, че без супа, манджа и десерт мъжът ще избяга, а децата ще умрат от глад, трябва да се бяга с всички сили.
