Българите обичаме да се сравняваме с останалите, като изтъкваме "предимствата си" и даваме за пример държави, които имат сериозни проблеми в обществото си.
Една от тези държави е Афганистан, но не само. Избрах нея, защото като че ли именно тя се е наложила като нарицателно за хаос и безредие, но най-вече заради ужасяващото отношение в тази страна към жените.
Домашното насилие у нас не е криминализирано. И това е сериозен проблем. По-сериозен проблем обаче е отношението на обществото към този вид престъпления. И най-вече на една немалка част от мъжете, а дори и на жените.
Новината за показното убийство на Елена от бившия й съпруг, който е имал ограничителна заповед, породи не толкова активни коментира сред мъжката част от българите в социалните мрежи, сравнено с други събития, които дори не са свързани с убийство. В случая по-острите осъдителни реакци бяха предимно от страна на жени и то по-"бойните" от тях.
В последното си интервю Далай Лама казва: "Сигурен съм, че трябва да разглеждаме световните процеси от гледна точна на степента на развитие на личността. Т.е. на човешко ниво, а не на ниво политически лидери."
Това важи и за процесите в една държава.
Докато под статия за убийство, като това на Виола или Елена има коментари от рода на: "Щом я е застрелял значи е имало за какво" и "От пръв поглед - разлика над 20 години, ако не е бил богат да плаща на мръсницата, 100% си е намерила по-изгодна партия. К..воляк колко щеш” и най-безобидния "Добре, че нямам жена", става ясно, че криминализирането на домашното насилие не е основният проблем.
У нас все още битува убеждението в стил "за да е мирно в къщата жената трябва да получава по един зад врата на ден".
Чувала съм поне три пъти следната фраза, казана от мъже: „Никога не съм я удрял. Е, ударих й един шамар, веднъж, но...“ И след това "но" всичко има своето оправдание, защото жената е дала повод.
Чувала съм от жени как „трябва да се търпи“ не точно шамарите, но други унизителни неща, които много лесно биха преминали от психическо към физическо насилие.
Съседи с години слушат побоищата от съседния апартамент, колеги просто поглеждат съчувствено видимите следи от "щом ме бие, значи ме обича".
Вицовете по темата са безброй.
После идва ред на мълчанието на политиците - министър-председател, който иначе коментира цветущо какво ли не, министърът на вътрешните работи и просто всички останали държавни лица и представители на институции. Те биха могли да кажат нещо, чисто човешки да изразят мнение, съчувствие или да обещаят дори (поне в това ги бива). Но явно убийствата на жени от техните партньори не са в техния дневен ред.
А когато дойдат на дневен ред, пак ще се стигне до необходимостта от предизвикването на чисто човешка реакция у чиновника, който да осъзнае, че това е проблем и че трябва да си свърши работата и да приложи ефективно всички мерки, които позвалява Закона. Нещо, което не е се е случило с Елена, въпреки всичките сигнали и ограничителна заповед.
Дълъг е пътят на преосмислянето на ценностите, кратък е пътят от шамара до изстрела. И все пак институциите са за това - да го препречат. А до тогава претенциите да сме нещо повече от държави като Афганистан, в това отношение, са напълно кухи.
Автор: Евгения Гигова
