Започвам този пост с ясната уговорка, че съм щастлива. Но искам да бъда по-щастлива, а не искаме ли това всички ние?
Тези, които вече са минали по този път, сигурно ще ме разберат. Тези, на които им предстои, моля ви да не се плашите, защото както всеки важен етап от живота ни, така й този е труден само, докато минаваме през него. След това се превръща в сантиментален спомен и по-важното, в безценен урок.
Никога не съм тръпнела в очакване на това да стана майка. Дори си признавам, че ако зависеше само от мен, щях да отлагам този момент завинаги. Защото за момичета като мен, моментът никога не е правилният, дори ако човекът до нас е!
Страх от лекари и болници (които са си неизменна част от всяка бременност), нежелание да се разделиш със свободата си, загриженост за бъдещето на кариерата си, несигурност във финансовата си стабилност и какво ли още не. Но никога не се бях замислила за едно от най-страшните неща - изолацията. Или както отскоро съм озаглавила тази глава от живота си - Самотният остров на майчинството.
Ако попаднеш на истински самотен остров в океана след самолетна катастрофа, не ти остава друго освен да се опиташ да оцелееш. А след като си се борил и все пак спасение не идва от никъде, може просто да се откажеш.
На Самотния остров на майчинството не може да си позволиш подобен лукс. Защото вече не се бориш само за себе си. И да, въпреки наличието на спасителни отряди (таткото, баби и дядовци) продължаваш да си корабокрушенец в морето на живота си за неопределено време.
В предишния си живот всяка вечер от седмицата ми беше разпределена за срещи и излизания с приятели. Социалният ми живот беше повече от задоволителен. Кино, театър, ресторанти, шопинг, боулинг, картинг, скуош... никак не ми бе скучно. Островът ме изолира от всичко това. Сега приемам всяко едно от тези събития като изключителен шанс да си припомня какъв е истинският свят. Веднъж или два пъти в месеца, ако съм късметлийка.
Самотният остров освети с прожектор хората, които наистина са ми приятели. Тези, за които явно не съм била само приятна компания за убиване на време. Хората, които с деца или без, са способни да намерят време и желание да се видят с мен там, където на мен ми е удобно, по време, което на мен ми е удобно, в състав, който обикновено е +2! Хора, които не се сещат за мен само на имения или рождения ми ден.
Самотният остров системно и безотказно се опитва да трови вдъхновението и мотивацията ми. За сега не се предавам и се боря да опазя пожара в себе си, но с толкова много безбрежна вода около мен, знам ли колко дълго ще гори туй, що не гасне...
Самотният остров ме отдалечава и от него. Ставам по-скучна и отегчителна, нямам интересни теми или истории, които да му разказвам вечер, докато пием вино пред светлините на нощна София. Не ми се пие и вино, защото съм толкова изморена от ежедневното случване на нищо, че дори не съм жадна. Заспивам с мисълта, че утре отново ще се събудя на острова и ще бъда хваната в своето вчера.
Самотният остров на майчинството не е екзотична дестинация. Тук сега е зима. Няма чартъри до населени места. Имам компания от двама, на които цял ден говоря, а те мълчат. Или казват нещо на език, който не разбирам. Няма комуникация, само монолог, с който отегчих сама себе си.
И все пак Самотният остров на майчинството е единственото място, на което имам нужда да бъда. Защото точно тук са хората, които най-много обичам.
Източник: onlinepriatelka.com
