Някои хора вярват, че когато родят, това моментално ги превръща в майки. Те обаче грешат.
Има жени, които започват да се държат като майки, още преди да имат деца. Те са любящи и грижовни, и това им идва отвътре. Не го правят, защото така трябва, а просто защото са си такива.
Те се грижат за всички около тях, дават ценни уроци на приятелките си, когато са преживели раздяла, не пропускат да посетят братята и сестрите си.
Те са тези, на които можете да разчитате, когато се приберете пияни в три часа през нощта и сте си забравили ключовете. Те ще са винаги там, ще ви отворят и без да ви съдят ще ви сложат да спите.
Въпреки че те все още нямат деца, тези жени вече са родители. Начинът, по който мислят и се държат, ги прави такива.
Има също така жени, които се превръщат в майки в момента, когато разберат, че са бременни. Те вече се чувстват променени от бременността и започват да се променят с всеки изминал ден. Колкото повече расте коремчето им, толкова по-зрели стават те и вече са готови да бъдат истински майки.
Разбира се, има и жени, които стават майки от момента, в който държат детето си в ръце. Те мигновено се променят, светът им се променя, всичко около тях се променя – те вече са родители.
Чувството в този момент е най-прекрасното на света и дори на може да се опише, споделят майките. Един единствен момент ги зарежда със знанието и мъдростта, които са нужни за отглеждане на потомство.
Аз не съм от тези жени.
Аз не исках деца. Мразех бременността. Тя ме караше да се страхувам. Чувствах се уплашена, когато взех сина си на ръце. Не усетих промяна. Не се промених. Не знаех какво чувствам и какво трябва да чувствам.
Да, бях щастлива, но бях ли се превърнала в майка?
Нямаше дори и признак, че след като съм родила сина си, ще порасна, че ще се превърна в грижовна и любяща майка.
Отначало мислех, че нещо не е наред с мен. Мислих си, че съм направила грешка, че не съм готова да бъда родител. Може би при мен липсваше типичният майчин ген, с който жените около мен привидно бяха дарени.
И тогава синът ми започна да ме буди на всеки два часа в продължение на месеци. Той ме научи, че мога да правя неща, които не съм си и помисляла, в името на някого другиго. Че мога да дам всичко от себе си.
Той ме научи, че аз съм готова, дори с удоволствие, да се откажа от това, което най-силно исках, само за да може синът ми да има това, от което се нуждае.
Имаше нощи, когато синът ми плачеше без причина. Мислих си, че това ще ме изкара извън контрол. Но той ме научи, че понякога не е нужно да разбираме защо някой е разстроен, а просто трябва да го успокоим.
Той ме научи, че физическият контакт може да заглуши дори и най-силните писъци, че прегръдките и милите думи може да успокояват.
Имаше един момент, в който синът ми посегна към ръката ми импулсивно. Това ме научи, че да си отговорен за живота на друг човек може да е както толкова прекрасно, така и много страшно.
Понякога синът ми викаше от болка. Той ме научи, че всеки може да има рани и че понякога от болката на някой друг може да те боли повече, отколкото от твоята собствена.
Той ме научи, че по-силна болка от раждането, разбитите сърца и загубата на приятели изпитват само родителите.
И тогава синът ми ми се усмихна за първи път. Не мога да ви опиша как се почувствах. Той ме научи, че често най-малките неща в живота могат да те направят най-щастлив.
И аз исках да виждам усмивката му отново и отново. Нищо друго не ми беше нужно.
Но преди всичко, моят син ме научи какво е чувството да бъдеш майка.
Какво е да обичаш някого толкова много, че чак да те кара да плачеш. Да се грижиш за някого толкова много, че дори да изпитваш болка. Да обичаш някого толкова силно, че чак да не те е грижа за теб самия.
Ето защо ви казвам, че някои хора грешат, когато си мислят, че когато родят, моментално се превръщат в майки.
Аз не съм майка, защото родих моя син, аз съм майка, защото той ме направи такава!
