„Завинаги” е думичка, която звучи и изглежда различно, когато си млад. Мислиш, че имаш завинаги, че краят е далеч и живееш точно така. Лошите дни и разгорещените спорове, които парят с всяка изречена дума, ни се струват безсмислени, защото винаги има друг ден, който да започне отначало, друг ден, който ще се покаже зад ъгъла.
Иронията на „завинаги” е, че има край – болезнен, твърде близък и много мрачен. И когато дойде, сме оставени в бездна от мисли и нарушени обещания, тъй като всеки спомен се преиграва като счупен запис на стара касетка. И уви, не можем да навием лентата с молив, както правихме като малки. Но животът не е песен и повторение няма.
Знам, че трябва да съм благодарна за времето, което имахме заедно, но чия ръка ще държа оттук нататък, татко? Кой ще ме прегърне и ще си играе с косата ми, докато плача? Кой ще ми покаже как да се изправя, когато падна?
Обеща ми завинаги, но знам, че обещанията понякога се нарушават. Искам да знаеш, че ти прощавам. Искам да бъда егоист. Не съм готова да живея живот без теб, защото винаги ще имам нужда от баща. Но в сърцето си знам, че трябва да те пусна. Ще се опитам да бъда силна, смела и горда, както ти ме научи. Може би някой ден ще имам син или дъщеря, които да тичат към мен с кални колене, а аз ще трябва да избърша сълзите им и на свой ред да им обещая завинаги.
Знам, че няма всичко да е наред, но може би след време ще е по-добре, отколкото си мисля. Благодаря ти, тате, че ме научи на всичко, което знаеш и ми показа, че не е нужно винаги да съм силна, а че доброто сърце и щастливият ум са най-големият дом, който бих могла да построя за себе си. Любовта ми към теб ще пазя на топло в сърцето си… завинаги.
