Много е страшно да остарееш. Особено, когато си бил на върха на славата, харесван, обичан, почитан, красив… Страшно е да осъзнаваш как губиш битката с времето и вече не ти достигат сили да се надпреварваш с него, а само да съзерцаваш младостта на другите… Но това не ти пречи да я желаеш…
Паоло Сорентино ни предлага своята „Младост“ –меланхолична и мъдра, неувяхваща в съзнанието на двама възрастни мъже. Прочитът на тази книга изисква едно по-особено състояние на духа или поне ще го постигне след първите страници.
Зад, на пръв поглед, безобидния диалог между двамата възрастни мъже, прозира много мъдрост, тъга и опитите им за борбата с нея.
Луксът на един пансион, турските бани, сауната, добрата храна дали това ще помогне на Фред и Мик да се почувстват по-млади? Сблъсъкът с една кралица на красотата ще ги омае и захвърли още по-далеч в илюзията им, че е останало нещо от предишния им блясък.
Иронията на тази история е, че двамата възрастни искат да избягат от своето минало и да се окичат с красотата на младостта върху сегашния си опит. Но какво всъщност е младостта – само свежото лице и стегнатото тяло?
Дали сега не се е превърнала единствено в завист, тъгата по неизпълнените желания, упрекът за бедите, които са ги сполетели в живота... или просто търсенето на истината, разгадаването на една тайна.
А младостта принадлежи на всички ни по всяко време. Дори, когато си отиде от нас може да ѝ се наслаждаваме отстрани и да се радваме за другите. И точно това удължава нашата и прави живота по-смислен и поносим.
"- Знаеш ли какво, Мик?
-Какво?
-Според мен ти и аз никога няма да умрем."
