Стартира някъде от петия месец нататък, когато започнах да заспивам, докато храня бебето. Сядах в леглото, поглеждах с мътен поглед часовника, отбелязвах на глас – за сведение на паяка на тавана – „пак е 3:15“, облягах се на стената и следващото, което помня, е, че часовникът вече показва 5 часа, аз съм вдървена като престоял труп, а главата ми е увиснала напред и малко ѝ остава да се откърши и да се търкулне под леглото. Вратът ми започна да скърца отчетливо и се наложи да спя с възглавница за пътуване до себе си – като се събудя през нощта, да ми е пред очите и да се сетя да си я надяна на шията.
Започнах да забравям кой как се казва, а също и имената на разни неща като влак, хляб, асансьор, кашкавал, радио, пъпеш и много други. За да не мълча като пълен тъпанар, заменях липсващите думи с многозначителното „ЪЪЪЪ… АААА… ЪЪЪЪ???“ и въпросителен жест с ръка, на който околните, от неудобство да ме гледат как се мъча, откликваха и започваха да се надпреварват да отгатват. Когато ми се наложеше да водя разговор с хора извън най-близкото си обкръжение, репетирах предварително.
Добър ден, аз съм… дошла съм за… кога ще мога да… МНОГО ви благодаря, довиждане!
И на излизане гледах да не се блъскам във вратата.
Няколко пъти ми се случи на улицата да ме срещат хора, които очевидно ме познават. Мисля, че и аз ги познавах, но нито помнех кои са, нито откъде са. Здравей, как си, как е детето, олеле, какъв е сладък, целият на баща си (добреее, начи познават и бащата!!), и така нататък, сещате се, а аз се чувствах адски неловко, защото бях СИГУРНА, че и преди съм ги срещала, може би дори сме били заедно на море, планина или дискотека, но, да пукна, ако се сещам кои са и как се казват. Всеки път успявах да се измъкна, без да се изпусна, че страдам от амнезия, а един път дори се сетих с кого съм говорила три месеца по-късно, когато с човека се озовахме в едни и същи хотел и компания.
Развих проблем с алкохола. В смисъл че като изгълточех две-три глътки бира, се замайвах като след три големи водки. След една такава необмислена следобедна бира се наложи да се подпирам на количката, за да се прибера до вкъщи, без да припадна в някой пясъчник.
Често прибирах същата онази кафеварка в хладилника, кутията с кафето – при вилиците, а сушилнята се задръсти зловещо от хартиените кърпички, които нонстоп забравях във ВСИЧКИ джобове на дрехите си. На шестия месец, когато машината вече виеше като парен локомотив, мъжът ми просто я отваряше, а отвътре, заедно с дрехите, се изсипваха хиляди миниатюрни парченца изсушена хартия и той сломено започваше да си пощи чорапите.
Споменът ми от този период е една сценка, която се разигра в къщата до нас. Тя приютяваше нелегални имигранти и понеже беше лято, върволицата беше безкрайна и денонощна. В поредната юлска нощ, в която будувах, чух крясъци и надникнах зад завесите. Едрата руса хазяйка на бардака висеше до кръста през прозореца на първия етаж и млатеше с РОЗОВА джапанка по главата двама имигранти, които се опитваха да се катерят по стената. Няма да се качвате бе, пляяяяс с джапанка по главата, махай се оттук, пляяяяс с джапанка по главата, изчезвайте и двамата, ПЛЯЯЯЯС.
Господи, казах си, аз поне си имам легло – може и да не мога да спя в него, но го имам и никой не ме бие с джапанка по главата. Всичко друго ще се оправи.
Автор: Красимира Хаджииванова, "Да оцелееш като родител"
