Дете за първи път на лагер, ден първи.
Приготвила съм багаж като за полярна експедиция (с прескачания до тропиците). Проверила съм списъците (сто пъти). Повторила съм наставленията (сто пъти). Дръпнала съм лекция за цигарите, алкохола, наркотиците, кафето, колата, енергийните напитки (един път). Лекцията за безопасния секс съм я пропуснала (след кратко колебание). Устояла съм на изкушението да му измъкна нокторезачката от ръцете и да му изрежа ноктите аз. Махала съм бодро и приповдигнато след рейса (но за всеки случай не съм си сложила спирала).
Вкъщи тишината е оглушителна. Нямам никаква представа какво дават по Картуун точно сега. Все още не съм казала нито веднъж "Айдеайдеайде!”. Никой не пее. Никой не рапира. Никой не ме кара да проверявам нещо в Google. Никой няма да скочи посред нощ с "Имам една идея!” (надявам се). Събирам изпаднали парченца лего и тихичко подсмърчам.
Точно в този момент, разбира се, всичките ми познати решават да споделят опит от първите лагери на децата си. И този опит задължително включва инцидент, разболяване, сбиване, изгубване в града, напиване, гледане на порно по цяла нощ, неутешима тъга по мама или в най-добрия случай – счупен телефон. Вероятно се опитват да ме успокоят – имам предвид, децата им все пак са оцелели, нали? Но кой знае защо, ефектът е точно обратният и съзнанието ми започва да рисува апокалиптични картини. Дишам дълбоко, успявам да се овладея и не посягам към телефона. Честно. Не съм звъннала нито веднъж. Уговорката ни е да ми се обажда той и ако трябва цяла вечер да си седя върху ръцете, ще го направя.
Той е добре. Пътувал е нормално, изял си е храната за по път, обяда и вечерята (пилешки бутчета, йее!). Освен това е тренирал, къпал се е и в 21 часа е в леглото с книга. Ще почета малко и заспивам, казва. Не вярвам на ушите си – детето, което не може да бъде откъснато от компютъра до 22 часа, вече е в леглото. С книга. Изкъпано. За момент ми се приисква да мога да го оставя на лагер поне 2 месеца, да затвърди полезните навици. После се сещам, че все още не съм му изпрала пижамата, за да мога да си я мириша, ако ми домъчнее много.
Вероятно всички майки минават през това. Или поне всички съвременни майки. По време на нашето детство нещата май бяха по-спокойни и разумни, а аз определено не мога да си представя моята майка, заровила нос в пижамата ми. Какво толкова се промени през тези години? Едно време също имаше убийци, крадци, изнасилвачи, педофили, болести, инциденти, катастрофи... спирам да изреждам, преди да съм посегнала към телефона. Лагерите бяха по две седмици, вместо по една, а комуникацията се свеждаше до задължителната картичка с текст „Привет от слънчева Равда, времето е чудесно, аз съм добре, всичко си изяждам”. Ако имаш късмет и те пуснат до пощата, след час-два чакане може и да се обадиш на майка си. Веднъж. Толкова. За две седмици детето ти е на другия край на България и за цялото това време си чула от него само веднъж, че всичко си изяжда. И си спокойна. Времената бяха други. Не защото нямаше опасности, а защото нямаше толкова информация, която ежедневно да ни набива в главите, че светът е едно изключително опасно и страшно място. Нямаше и технологии, които да ни държат непрекъснато във връзка едни с други и да ни отнемат и последната капка свобода и лично пространство. Нямаше толкова стрес и несигурност в ежедневието. И може би имаше повече доверие в заобикалящата среда, в живота като цяло, убеждението, че всичко ще е наред, защото това е нормалният начин, по който се случват нещата, а не обратното.
Но така или иначе, животът си продължава, децата растат, отделят се, отиват на лагер. По-възрастни родители ми споделят, че тази топка в стомаха не изчезва, дори когато детето ти не е на 10, а на 20 и не отива на лагер, а на бригада в чужбина. Предполагам, че не изчезва никога. Единственото, което ни остава, е от тези лимони да си направим лимонада. Да се наслаждаваме на тишината и на възможността да си легнем и ние рано с книга, без преди това да сме си опънали нервите с „оправяй си чантата/гаси компютъра/мий си зъбите/лягай, че стана утре!”. Или пък да си легнем късно, след бар и няколко питиета. Или просто да се качим в колата и да караме към изгрева, освободени от задължението да приспиваме, събуждаме, правим закуски, изпращаме на училище, посрещаме от училище, правим вечери, проверяваме тетрадки, приготвяме дрехи, приспиваме и всичко отначало. След първоначалния шок от заминаването и нормалната тревога, полека-лека ще започне да ви харесва. Да имате време за себе си, за половинката си, за нещата, които правехте, преди да се роди детето. Възползвайте се максимално. Лагерът е почивка колкото за детето, толкова и за вас. И знаете ли кое е най-хубавото? Че една седмица е достатъчна, за да си починете от детето, но не чак толкова, че да ви хареса прекалено. Аз лично мисля да се възползвам от всичко. Но все пак... за всеки случай няма да пера онази пижама до края на седмицата.
