Винаги съм се чудела кога една жена се превръща в леличка. Задавала съм си този въпрос много пъти и съм си отговаряла: когато роди; когато напълнее... Не, нито едното, нито другото. Нито умората, нито килограмите превръщат жената в лелче.
Превръща я онзи поглед, който съдържа в себе си умора и опит да се докаже, че всичко е както преди, че е еднакво лесно да е по 8+ часа на ден на работа, а вечер да я чакат едно, две или повече изнервени деца, а тя с лекота да се справя с всичко.
Превръща я желанието да угоди на всички и всеки... Да угоди на киселите шефчета и на мрънкащите роднини... Да съчетае времето у дома с децата и мъжа й, но и да не пропуска семейните събирания по празниците... Да отиде на море и да покаже перфектна визия, а след това да направи зимнина и с усмивка да седне на бюрото в понеделник сутрин все едно наистина е почивала.
Няма как всичко да е както преди, въпросът е да се научи да живее сега и да прави нещата, които харесва. Няма как да се угоди на всеки, важно е времето прекарано с децата, когато са малки и имат нужда от родителите си. Няма как семейството да е щастливо, докато си задава въпроса какво ще кажат хората, Коледа е трябва всички да сме там...
Важно е единствено да правим това, което ни прави щастливи и да сме там, където се чувстваме добре. Всеки компромис с личното ни щастие добавя умора, тъга и страдание, които колкото и да се прикриват винаги са там - в очите, в погледа, в душата...
Автор: Полина Пешева
