Детето вече е голямо


Детето вече е голямо
Снимка: iStock/Guliver

По дългия и нелек път към съзряването има много спирки. Някакви събития, като крайпътни заведения, от които детето излиза някак пораснало, по-зряло и като че ли по-високо. Децата са различни и не всички порастват по един и същи начин. Някои са смели, любопитни, безразсъдни и се хвърлят в дълбокото на живота презглава (каквото и да означава "дълбокото на живота", когато си на 5 или на 10). Други пък, като моето (и като мен) извървяват дълъг вътрешен път, докато са абсолютно сигурни в себе си и в това, че няма да направят грешна крачка, преживяват целия процес предварително и едва тогава правят нещото, каквото и да е то.

Спомням си разказа на един приятел за това, как баща му го учил да плува. "Бях на 4 или 5 - каза той - и изпитвах ужас от медузи. Един ден баща ми ме изкара с лодка в морето, хвана ме и просто ме изхвърли в медузената супа. Аз започнах да пищя, да махам с ръце и крака, някак успях да се добера до лодката... и тогава той я дръпна на метър. Направи го още няколко пъти, докато вече бях тотално изтощен, в истерия... и можех да плувам".

Моят опит с плуването завърши по съвсем различен начин. Бях на същата възраст, в басейн, с треньор, на когото имах доверие. Един ден той ме закара с дъска в средата на басейна – аз от едната страна на дъската, той от другата. "Обещай ми, че няма да пускаш дъската", казах аз. "Обещавам", каза той. И я пусна. Аз също я пуснах и потънах като ютия. В резултат вече почти 40 години всяко лято се уча да плувам (защото наистина искам да се науча) и всеки път потъвам като ютия. Но не губя надежда.

Всичко това го разказвам само за да илюстрирам, че децата са различни и няма общи правила за съзряването, самостоятелността, поемането на отговорност и всички тези неща. Това, което сработва като метод и мотивация при едно дете, при друго се оказва катастрофа. А конкретният повод е, че моето започна да се прибира само от училище.

Като го сравнявам със себе си или с баща му, ние сме били много по-самостоятелни от доста по-ранна възраст. Но колкото и клиширано да звучи, времената бяха други. Градовете бяха други, хората бяха други, движението по пътищата беше друго и като цяло всичко (въпреки недостатъците на политическия режим) беше по-спокойно.

Живеем на натоварено кръстовище и резкият звук на спирачки (и понякога – на смачкани ламарини) е почти ежедневие. Разбираемо е, че се опитвах да си отлагам стреса и тревогата колкото се може по-дълго, но синът ми вече е на 10 и реших, че е крайно време да започне да се прибира сам, колкото и бели косми да ми струва това.

Говорихме, обясних му, той (донякъде за мое учудване) го прие добре. Имаше страх, имаше тревога, имаше преповтаряне на стъпките (добре, звъня ти преди тръгване, оглеждам се на светофара, не тичам, ти ме гледаш от балкона и ми махаш, нали?). Но имаше и нещо друго. Очакване, възбуда, тръпка. Нещо, което го накара да попита "А не може ли все пак да се прибера сам?", когато му предложих баща му да го вземе заради проливния дъжд и силния вятър. "Може, разбира се", отговорих. И застанах на балкона нервна и в очакване, наблюдавайки зорко трафика и кършейки пръсти. А той се появи отсреща, порасналото ми момче с разкопчано яке, огромна раница на гърба, торба за физическо отпред и чадър, който вятърът се опитва да изтръгне. И заподскача, и започна да ми маха, и си пресече булеварда, все едно го е правил стотици пъти. "Успях!" – ми извика под балкона. "Ти си моят герой!" – извиках му аз.

После той се прибра и беше все едно с пет сантиметра по-висок. И някак с по-друго самочувствие си хвърли раницата, и някак между другото ме уведоми, че е паднал в час по физическо и си е разбил здраво коляното и лакътя , и са го водили при лекарката, и анцугът е много скъсан и вече за нищо не става, "но няма проблем, нали?". Детето, което доскоро мрънкаше "Мамооо, ухапал ме е комааар", порасна за едни ден.

И това е много хубаво. Когато ставаш майка, знаеш предварително (ако си по-възрастна и осъзната) или се научаваш в движение (ако не си), че вече никога няма да си толкова безгрижна, лекомислена, интересуваща се само от себе си. Че ще се притесняваш за това дете, ще го мислиш, на колкото и години да е. Но не трябва да го спираш да порасне. А за белите косми, слава богу, са измислени боите за коса. И всичко е наред.

 

Етикети:
Iwoman.bg

Още от Семейство


Реклама

Това, за което човек постоянно мисли, ще дойде. И това, което постоянно отрича, и то ще дойде!  

Петър Дънов

Най-четени | Най-нови


виж всички виж всички
Реклама