Точно преди една година денят започна с чаша горещо кафе, чийто вкус не беше като предишния ден. Може би защото знаех, че това ще ми е последното "спокойно" и самостоятелно кафе. Опитах се да се попия всяка емоция от този ден, всеки звук и мирис, да обърна внимание на всяко листенце, което подминавам, вървейки към болницата, за да се запозная с него. "Ето, че се случва, ще раждам!", мислех си. Без да подозирам, че "случването" ще започне едва след като го гушна за първи път.
25 години живеех с убеждението, че човек трябва и е цяла Вселена, че животът, смисълът му и щастието се определят от самите нас. Една година след като се появи той вече знам, че моят смисъл, живот и щастие се крият в две красиви, любопитни и вечно питащи очички. Знам, че не е толкова важно аз да опозная и разбера света около мен, колкото това да бъда "инструмента", с който същите две очички ще го видят. Да водя, показвам и напътствам, без да ангажирам и налагам. Да давам, без да очаквам нещо в замяна. Да пазя и обгрижвам, без да задушавам.
Днес малкото ми момче, онова 2-килограмово и нещо розово човече, вече е самостоятелен малък мъж, който може да ме обезоръжи само с една усмивка. Той е светлина, любов, очакване, чистота и мирис на ангели. И макар времето безпощадно да се изплъзва между пръстите ми, нямам търпение да видя как се превръща в Човек със своите качества, слабости, мечти и белези от битките на живота.
Дали бях най-добрата за него? Дали не съжалява, че ме избра за майка? Дали не пропуснах нещо? Най-вероятно ще си задавам същите въпроса и на прага на 10-тия му рожден ден… Засега знам единствено, че съм му безкрайно благодарна, че ми подари най-смислената, най-радостната и най-изпълнената с тревоги, изпитания и много любов година!
