Носиш рожбата си 9 месеца в утробата си, боли те, докато й даваш живот, а от мига, в който проплаче, забравяш за предишното си Аз и ставаш МАМА. Всяка жена, която има дете, знае какво е безгранична любов, жертвоготовност и всеотдайност. Но какво се случва, когато малкото ни бебче порасне, завърши училище и напусне дома, за да търси своето място в света?
Днес ще ви запознаем с 2 майки, които са преживели това. Те знаят какво е да пуснеш детето си от дома, където е растяло, за да направи друго място свой дом. Сигурни сме, че в техните разкази много от вас ще се припознаят.
Петя Райкова, майка на дъщеря на 27 години
От момента, в който една майка вземе за първи път детето си в ръце, тя някак подсъзнателно започва да се подготвя за неизбежната раздяла с него. Знае, че рано или късно това ще се случи. Трябва да се случи. Другото би било неестествено.
Аз също го знаех, но пак се оказах неготова. Във водовъртежа от абитуриентски балове, дипломиране и кандидатстудентски изпити не си давах сметка, че всъщност всички те неизменно ме приближават към деня, в който дъщеря ми ще замине, за да започне новия си живот в друг град. В началото шокът беше огромен – мъчително чувство за празнота и пустота.
Имах нужда да си повтарям непрекъснато, че така е правилно, че е за добро. Разбрах, че трябва да го приема и започнах да се уча да бъда "майка от разстояние".
Липсваха ми (и все още ми липсват) всички неща, които правехме заедно - разходките, филмите, пазаруването... И най-вече разговорите. Да, днес комуникацията не е проблем, но нищо не може да замени реалния контакт, реалното усещане за близост.
Няма лесна промяна. Просто трябва да избереш – или се адаптираш към новата ситуация, или се предаваш. Онова, което няма да се уморя да повтарям на дъщеря ми обаче, е, че каквото и да става с нея, където и да се намира, аз винаги ще бъда до нея и тя ще има моята обич и подкрепа!
Валентина Йорданова, майка на две деца - син на 29 и дъщеря на 26 години
Станах майка на 22, и на 26 вече имах две деца. Пораснахме заедно. Те бяха с нас навсякъде. Четири пъти семейството ми започваше отначало, в нов град и на ново място, защото съпругът ми е военен.
Минахме през застава, комендатура и областен град, за да стигнем накрая в София. Всичко се случваше толкова бързо - децата, градина, училище, ново място, школата, обучения и квалификации за съпруга ми и УНСС за мен, за да завърша висшето си с две малки деца.
Синът тръгна в първи клас, аз – първи курс. Голям рев от моя страна, че няма как да съм с него в първия учебен ден, но и мама трябваше да учи. Четене за изпити – само нощем, след работен ден с две деца и съпруг обикновено в командировка... Всичко стана на един дъх.
Пръв тръгна от вкъщи сина... Времето за мен спря. Сърцето боли, физически боли, душата угасна. Разумът разбира, че това трябва да се случи, естествен ход на живота, сърцето не... Повече от месец бях така. Той и неговата половинка идваха на гости, посрещах, изпращах с подаръци за новия дом. Полека-лека свикнах... Все още имах "дете" вкъщи – дъщеря ми. Всичко продължи постарому, с тази очевадна разлика, че с едно дете е по-лесно. Ама, че откритие...
Една вечер след работа сме двамата с мъжа ми, звъни се на входната врата. Отварям аз и думи нямам... Приятелят на моето момиче. Иска да говорим. Като в приказките от едно време... от дума на дума ми взе и момичето. Мъжка постъпка. Малко са тези момчета днес.
Сега сме двама с моето момче. Странно е. Време в излишък. Толкова време, че чак е нереално. Аз бях станала машина – работа, пазар, вкъщи, пералня, простор, готвене, чистене. Пълна програма. Сега за всичко има повече време. Разходки, кафе, почивка с книга и импровизирана вечеря навън. Нови планове за това свободно време с което се сдобих (луда глава съм, още мога) – да науча добре английския, поглед към онази мечта за собствен магазин, отново книги, филми, мечтана дестинация...
Пълнят ми душата моите вече четири пораснали деца. Радвам се на любовта им, на емоциите, с които посрещат нещата от живота, на силата, смелостта и размаха на младоста им. Ние с тях, отново отначало...
Втора младост, казват. Хич не е зле.
