Днес стават 11 месеца откакто съм майка. Още свиквам с този етикет и това е последната роля, в която възприемам себе си. Повече имам чувството, че в живота ми са се появили двама нови приятели, за които имам важната отговорност да се грижа с всички суперсили, които имам. И всеки ден се уча на нещо ново, а най-парадоксалното е, че учителите ми разполагат с мъдростта на своите едва 11 месеца живот…
1. Идваме на този свят с плач, за да се научим да се смеем
Никога преди не се бях замисляла върху този безспорен факт, но сега повече от всякога вярвам, че смисълът на еволюцията ни е точно в това - да преодолеем вътрешната си нужда да крещим и да намерим всички тези прекрасни неща около нас, заради които си заслужава всяка сутрин да отваряш очи с усмивка. Лесно е да се каже, трудно е да се направи, но щом двете ми 11-месечни бебета вече успяват да се смеят на шегите ни, без дори да ги разбират, значи всичко е възможно.
2. Режимът е важен за оцеляването
Като творческа личност, за каквато винаги съм се представяла, да спазвам режим е един от най-големите ми кошмари. Мразя рутината, ненавиждам предвидимостта в хората и графиците в работата. Но когато останеш сам на бойното поле с две бебета, режимът на живот е това, което те спасява от полудяване. Научих се, че да има ред е полезно и дори продуктивно и нямам търпение да приложа новите си знания в работата си.
3. Спри вечно да се сравняваш с останалите
Това е не само мое заболяване, а може би на цялото ни общество. Когато станеш майка на близнаци, които са по-малки от останалите бебета и имат доста да наваксват, изведнъж осъзнаваш, че постоянното сравняване с другите е не само деструктивно, но и напълно безсмислено. Концентрираш се над задачите, които си си поставил и щом децата ти се усмихват, щастливи са и те правят щастлив, всичко е повече от прекрасно. Без значение колко часове прекарват другите майки по детските площадки, сравнявайки килограмите, сантиметрите и постиженията на невръстните си наследници.
4. Не винаги е добре да имаш някой зад гърба си
Предполагам, че всяка майка е изпитвала ужаса около прохождането на децата си - постоянния страх от падане, нараняване, цицини и травми. Не ме подмина и мен, а с две клатушкащи се бебета, дори и да исках трудно можех постоянно да съм зад гърба им и да ги хвана с всяко падане. Дори започнах да забелязвам, че навъртайки се около тях ги притеснявам много повече и предизвиквам допълнителни катастрофи с мебелите наоколо, отколкото когато сами се изправят срещу заобикалящия ги свят. Същото май важи и за нас, вече порасналите деца, които получаваме по-големи криле, когато усетим, че няма никой зад гърба ни и ситуацията в която сме изпаднали е подчинена единствено на собствените ни сили да се справим с нея.
5. Всяко нещо с времето си
Неприятна черта от характера ми е нетърпението - искам всичко да се случва на секундата. Така и не се научих да чакам, да планирам, да мисля в перспектива. С развитието на близнаците обаче забелязах, че нищо не става насила, а идва в момента, в който трябва да се случи. Бързането и пришпорването на ситуациите не ни носи по-голямо удовлетворение, нито по-зашеметяващи резултати. Не казвам да се оставяш на течението, но е добре да се научиш да използваш задвижващата му сила и да я използваш, за да вървиш по-бързо и лесно в желаната посока.
Източник: onlinepriatelka.com/all
