Василена Серафимова е сред най-изявените български класически музиканти във Франция, където живее и работи от повече от десет години. Тя е родена в семейство на музиканти и свири на ударни инструменти. Дебютирала е в прочутата зала "Карнеги" в Ню Йорк, носител е на наградата "Музикант на годината", а първият й диск с френския пианист Тома Енко "Funambules" е издаден от легендарния лейбъл "Дойче Грамофон" през 2016 г.
Ти свириш на ударни инструменти, а на концерта в София с пианиста Тома Енко ще ползваш основно маримба. Разкажи ни повече за този интересен музикален инструмент?
Маримбата е в действителност интересна, защото тя съчетава в себе си традиция и съвременност. Поетично наричана в Мексико "дървото, което пее", тя е изработена от екзотично дърво (най-често палисандър), от което се извлича звука посредством специални палки. Големите й резонатори, които често са сравнявани от публиката с тръбите на органа, превръщат звука й в едно меко и едновременно с това впечатляващо звучене. Тя е мелодична, хармонична и перкусивна, простичко казано: една царица на ударните инструменти.
Съвременната маримба няма още 100 години, а се подрежда наравно с останалите класически инструменти и се изучава в музикалните училища и консерватории по цял сват, като част от ударните инструменти. Само във втората половина на 20-и век композитори като Стив Райх, Филип Глас, Оливие Месиен, Пиер Булез започват да използват маримбата в техните творби, както и в записите на филмова музика. Прочутите Rolling Stones допринасят за нейното прочуване в песента "Under My Thumb", както и нашумялото през 90-те Safri Duo.
Говорейки ви за маримбата, не мога да не спомена японската маримбистка Кейко Абе, която, влюбвайки се в звука на инструмента, започва усилена работа за неговото популяризиране. На първо време тя разработва с фирмата Yamaha неговото устройство и настройване, след това импровизира, пише и поръчва стотици произведения на съвременни композитори. През 2009 г. имах щастието да бъда представена от нея пред японската публика.
Вероятно не е лесно да се намери маримба навсякъде, където изнасяш концерти. Как се справяш с този въпрос и кое е най-интересното място, което си посещавала по професионална линия?
Да, в действителност не е най-лесно намиращият се инструмент в света. Но ние перкусионистите израстваме с идеята, че трябва да си помагаме и подкрепяме. Винаги ме е забавлявал фактът, че шегите за цигулари, виолисти, валдхорнисти, перкусионисти са универсални по целия свят. Това не е случайно - всеки един от нас израства с характеристиките на своя инструмент и, така да се каже, неговия собствен микрокосмос. Освен подкрепата на перкусионнистите, която е чисто приятелска, имам, разбира се, и невероятната професионална подкрепа на холандската фирма "Adams Musical Instruments", които аз представям вече от десет години. Също така организаторите на концерти, концертните зали, консерваториите работят заедно и правят така, че организирайки ми концерт, да намерят и съответния инструмент.
Като най-интересни места мога да спомена местността на така нареченото "Френско Колорадо", където снимахме клип на прословутата "Шакона" на Й. С. Бах. Маримбата беше между охрените дюни на това спиращо дъха с красотата си място в южна Франция. Беше плюс 40 градуса, а ние трябваше да местим инструмента, който тежи над 100 кг, от една дюна на друга, за да имаме хубава светлина, хубав хоризонт... Какво ли не правим за красотата!
В абсолютно същия дух, но на другата крайност - снимането на клипа на "Дилмано, Дилберо" с Тома Енко, например, беше на минус 2 градуса, през нощта, в една изоставена фабрика и хангар, където френските ж.п. линии са съхранявали релсите някога. Местните хора символично наричаха това място "катедралата" заради прекрасните стъклени арки на тавана. Дали заради тези арки, контрастиращи с индустриалната обстановка на мястото, дали заради мистичната и авантюристична идея да снимаме през нощта с нашите два огромни музикални инструмента - не знам, но решихме да бъде точно там. Видео екипите и за двата клипа бяха едни и същи и ние често се майтапим, че търсим екстремните температурни условия за работа.
Твоят баща е Симеон Серафимов - легенда сред перкусионистите в България. Някак естествено е да следваш неговия професионален път, но все пак мислила ли си някога, че е възможно да свириш на друг инструмент или да имаш друга професия?
Започнах с цигулка, която оставих, влюбвайки се в ударните инструменти две години по-късно. Но първата ми мечта на петгодишно момиченце беше да бъда цигуларка... След това, като всяко едно дете учещо в музикално училище в България, свирих на задължително пиано през цялото ми обучение. Винаги съм пяла, първо в детския хор “Звъника”, а сега - за удоволствие. Не съм певица, но пея в почти всеки мой концерт, защото гласът ни сближава с публиката и е най-директната връзка между хората.
Иначе винаги съм обичала да пиша и когато си счупих дясната ръка влизайки във Висшата консерватория за музика и танц в Париж, упорито и наивно се учих да пиша с лявата ръка. За всеки случай...
Образованието и кариерата ти са се развили основно във Франция. Как избра да заминеш в Париж и кои са най-ценните страни на френската култура за теб?
Мисля, че по някакъв начин Париж ме избра. И интересно - сега си спомням, че в едно мое есе като ученичка говорих за концерт на прословутата плевенска певица Катя Попова в Париж. Бях си представила обстановката, афишите, нейното представяне в Парижката опера... Още никога не бях стъпвала в града, а сякаш го предусещах.
Но ако трябва да бъда по-конкретна, през 2003 г. спечелих голямата награда на "Музиката и Земята" - конкурс който се провежда в Музея на земята и хората, между камъните. Пианистката Шантал Стилиани беше в журито и покани Перкусионния ансамбъл "Акцент" от Плевен за концерти в Париж. Аз се готвих да замина за Мюнхен, но неочаквано всичко се промени - не ме приеха.
Пристигайки в Париж на следващия ден, едно силно и неописуемо чувство, че това е мястото, където трябва да продължа да се развивам в този момент, ме обзе. И само след няколко седмици започнах да уча с тимпаниста на Френската опера - Силвио Гуалда в Консерваторията на Версай. Останалото от историята е цял роман, така че ще ви разказвам друг път…!
Ти си пример и идол за младите музиканти, които мечтаят да развият таланта си. Кои са, обаче, музикантите, които най-много са повлияли на твоето израстване?
Благодаря за хубавите думи. Ако наистина е така - то имам много отговорност и ще трябва да поддържам ниво.
Хората, които са ме вдъхновявали са много, не само музиканти, но и писатели, режисьори, артисти, художници. Често се чувствам повлияна и интерпелирана от душата на хората, не толкова от крайния продукт, който виждаме като негово или нейно творчество.
Бих говорила за Бах, Рихтер, Рилке, Уаджди Муалад, Роман Гари, за пианиста Микеланджели, Брад Мелдау, Леонардо да Винчи, Фрида Кало, за много, много, много още. Гледам, слушам и усещам всичко, което срещам по пътя си и се опитвам да насоча това, което ме докосва към моята артистична практика.
На 21 май в Gallery and Hall ("Оборище" 5) ще те чуем в дует с гениалния френски музикант, пианистът Тома Енко, който произхожда от големия френски музикален род Казадесю, той е и братовчед на актьора Орландо Блум. Как се запозна с Тома и какво ви накара да започнете да свирите заедно?
Срещата ни беше случайна - ние имахме организиран концерт преди изобщо да сме се срещнали или чули по телефон. Френската пианистка и артистична директорка на "Les Concerts de Poche" Жизел Маньо, е била неговата учителка по класическо пиано. Като организатор на концерт, тя вече ме беше канила за солов рецитал. Така един ден ú е хрумнало "че вие много добре ще си допаднете: твоята отговорност на класически музикант и неговата лудост на джазмен ще се допълнят на сцената". За да отнеме от стреса, тя ни каза, че може да свирим и солово и просто да завършим концерта с едно или две дуа. Резултат: нито една нота не прозвуча солово, ние свирихме от началото до края на концерта като дуо.
Това беше на 16 май 2009, тази година ние честваме нашите 10 години като музикално дуо и истински приятели в живота. Записахме с "Дойче грамофон" - наша обща детска мечта, изнасяме стотици концерти във Франция, България, Белгия, Германия, Холандия, Япония, Китай, Тайван, Канада, САЩ и къде ли още не, покоряваме планински върхове и се разхождаме в красиви диви гори, подготвяме нов диск за "Сони Мюзик" и се чудим как да направим така, че да изнесем концерт на 1600 м надморска височина в един планински циркус (Мафат на остров Реюнион), където може да се достигне единствено пеша или с хеликоптер.
Ти си първият изпълнител на маримба на церемонията по връчването на френските музикални награди Victoires de la Musique Classique, когато заедно с Тома свирите пред 1 000 000 телевизионни зрители. Как успяваш да запазиш концентрацията си в момент на такъв стрес? Вълнението или сценичната треска надделяват?
Много обичам да се майтапя, защото ако изказването на прочутата френска актриса Сара Бернар "Притеснението (тя има предвид стрес на сцена) идва с таланта" е вярно, то аз би трябвало да не съм никак талантлива… Всъщност никога не съм усещала голям стрес на сцена, освен когато нещо материално е очаквано от мен, като награда на конкурс, телевизионна продукция и т.н. Но дори и тогава, концентрацията ми надделява над чувството на страх и притеснение. На сцена се чувствам като у дома си, обичам сцената, обичам комуникацията чрез музика, израснала съм с тази идея… Представям си, че всички сме едно цяло, че трябва да успея да предам възможно най-чувствено и вдъхновено "думите" на един композитор или моите собствени идеи. Знам, че това е трудно и че трябва да бъда напълно и изцяло отдадена на това. Затова не оставям много място за страха.
В репертоара ви влизат вариации по българската народна песен "Дилмано, Дилберо", които нашите читатели могат да чуят в YouTube в едно изключително красиво видео, както и в албума "Funambules", издаден от "Дойче Грамофон". Планирате ли да включвате още народни мелодии в бъдеще, включително и от други държави? Кои други стилове влияят на вашето музикално творчество?
Българската музика е един непресъхващ извор на енергия, на народно, духовно богатство. Винаги съм била горда от това, винаги съм искала всеки един човек да се докосне до нея, да я чуе, а тя да го трансформира и промени. От дете съм била впечатлена и повлияна от нея, а и имах шанс - музикалното училище в Плевен (сега - Училище по изкуствата) беше едно от малкото, което съчетаваше обучението по класическа и народна музика. Така съвместните концерти и проекти бяха част от ученическите ми години. Когато взимах второто си висше образование направих дипломната си работа върху българската народна музика, търсейки как похватите използвани при преподаването й могат да бъдат използвани в преподаването на класическите инструменти. Отговорът на този въпрос е: “да, ще включваме и други мелодии и песни от българския фолклор”. Просто трябва да намерим коя ще бъде най-подходяща и за нашето дуо и за нея самата (не всяка народна мелодия звучи добре на един класически инструмент).
Освен това, трябва да призная, че Тома е фен на нашата музика и че той самият често ме моли да му покажа и други наши парчета.
Какво ще чуят почитателите ви в концерта Мотив на 21 май? Ще има ли изненади в програмата и кои са любимите ви произведения, които сте подготвили за концерта?
Заедно с Тома обичаме да разрушаваме границите, които винаги са били поставяни между стиловете, обичаме да отидем там където някои хора биха се чувствали неудобно. Да импровизираме върху Бах, да свирим Моцарт на маримба, да залепим с тиксо маримбата или да сложим пластелин на струните на пианото, за да променим звука и да изсвирим "Аквариума" от "Карнавал на животните" на Сен-Санс... Публиката няма да усети как ще преминем от музиката на най-голямата звезда на 18-ти век - Моцарт - в музиката на пианиста, който ще бъде на сцената - Тома Енко или музиката на Астор Пиацола. Аз самата също написах произведение за нас, макар и да не се считам изобщо за композиторка. Изненади винаги има - дори и за нас самите - тъй като ние импровизираме и варираме всеки път. Едно произведение никога не прозвучава по идентичен начин. А и да не забравяме, че всеки един организатор, който ни кани и ни иска програма година преди събитието, получава тъй желаната програма с нашето прословуто изречение "програма в безредие и под съмнение на модификации".
Свириш боса. Какво е усещането?
Усещане на свобода и връзка със земята.
Естетиката във визуалното ти представяне пред почитателите ти в снимките и видео клиповете, които публикуваш, прави специално впечатление, а също така изглеждаш изключително красива, докато свириш. Мислиш ли за този аспект от артистизма си или се получава естествено?
Благодаря още веднъж за хубавите думи и оценка. Снимките и видео клиповете са резултат от среща с талантливи хора, чието изкуство ме е докоснало по някакъв начин. Имам късмет, че моят най-близък приятел от детските ми години Мирослав Карталски, който работи с прекрасните "Epic Sofia" прави визиите за анонсите на моите концерти всеки месец. Всеки човек, с който работя и се свързвам професионално и приятелски, е човек, който ме вдъхновява по някакъв начин. За мен изкуството е едно цяло, няма отделни и разделени по-малки изкуства, ако мога така да се изразя. Затова и винаги съм опитвала да комуникирам само когато наистина искам нещо да бъде видяно от хората. Не случайно също нямам много дискове - един солов и един с Тома. Готвим нов диск с Тома и нов диск с електронна музика на моето дуо с Клое, но е любопитно да кажа, че сме започнали да готвим диска с Клое преди две години. Все нещо искам да променя, все нещо искам да е по-перфектно, по-добре направено. Затова и количеството на продукция не е голямо. Това никога не ме е вълнувало много. Що се отнася до начина ми на изглеждане на сцената - единственото нещо, което е подготвено, е костюма, с който ще бъда облечена. Движенията и това, че често ме сравняват с танцьорка, са напълно естествени и спонтанни. Ако трябва да бъда честна, според мен тези движения идват от това, че аз смятам, че ние трябва да извайваме всеки тон в пространството, подобно на една невидима скулптура. Т.е. движенията са провокирани единствено и само от звука, който търся в дадения момент.
Интервю на Венета Нейнска
