След концерта си в зала „България“ на 12 април, Соня Йончева беше прегърната, целуната и обсипана с положителна енергия от десетки зрители. Оперната звезда отдели повече от два часа на приятели и почитатели, които искаха да се снимат с нея, да получат автограф върху книгата ѝ „Петнадесет огледала" или просто да ѝ кажат колко много я обичат и я очакват с нетърпение всеки път, когато е в родината си.
„Усещам, че хората четат право в очите ми“, казва певицата в интервю за БТА, минути след края на спектакъла с музиката на Хендел. „Аз съм човек, който обича свободата... Това е. Нищо друго. Искам моята душа да витае и да няма окови около мен“, допълва тя.
„Винаги съм била човек, който прави нещата както прецени, както сърцето му ръководи, а не както му е било казано да направи. И, в много случаи, това невинаги е било прието добре. Защото в нашите среди всеки иска да ни притежава по някакъв начин... Аз не искам да избягам, не искам да се изплъзвам, но моята природа е такава. Аз съм индивидуалист“, казва Соня Йончева. „Моят вътрешен свят не са факти. Те са усещания, които аз съм имала, бъдейки на сцената и в моя живот“, казва още тя.
Г-жо Йончева, с каква емоция напуснахте сцената на зала „България“ на 12 април?
С чувство, което е толкова прекрасно... Просто неописуемо... Първо, бях много горда, че успях да направя този концерт, заедно с този прекрасен български бароков оркестър и със Зефира Вълова. Това беше за мен мечта. И това е много важно послание за всички мои последователи и хора, които се интересуват от класическата музика, и че бароковата музика трябва да има едно голямо място на българския небосклон на класическата музика.
Втората емоция беше, че, особено след като изпях Дидона на Пърсел (Ария из операта „Дидона и Еней“ на Хенри Пърсел, завършена през 1685 г. – бел. а.), за мен беше наистина едно невероятно съчетание от тази атмосфера – на една тишина, абсолютна... И хората, с една притаена емоция, и с много любов... И за мен това беше наистина моят подарък, който си направих, и ще се прибера сега в хотела, и ще спя добре.
Публиката ви иска, и то много, и това се видя по време на концерта, както и от реакциите на хората след концерта. Публиката трябва ли да получава всичко, което иска от един артист?
Аз си мисля, че публика трябва да ни възприема такива, каквито сме. И много бих се радвала, ако публиката успее да не ни съди чак толкова много, да не ни обича чак толкова безрезервно. Но когато дойдат на нашите концерти или си говорят с нас, просто да се опитат да ни разберат. Това е много важно. Дали съм на сцената или си говоря с тях зад кулисите – да се опитат да видят, че ние сме хора като тях.
Има ли завръщане в България, което никога няма да забравите?
О, да, разбира се. Всеки път, когато си идвам във в България, за мен е... (Замисля се – бел. а.). Дори, когато се разхождам в стария Пловдив, или пък съм тук, по улиците в София... Просто, самите парфюми на хората идват като някакви фантоми в моето съзнание. Това е много, много красиво изживяване и е много емоционално, и някак си няма как да бъде преправено в тази държава. Защото аз усещам, че хората четат право в очите ми. Това е много интересно...
Говорите за аромати, какъв е ароматът на България?
Нашият аромат... (Смее се – бел. а). Ами, това е нещо много наше. Не знам как да го опиша, той е в улицата, по улиците, той е в сградите, то е в начина, по който хората говорят с нас. Той е дори в един малък жест. Аз съм голям фен на парфюмите, между другото, и винаги, когато си купувам парфюм, а след това го използвам в някоя държава, винаги ми напомня за мястото, където съм била.
Незабравимо преживяване бе концертът Ви с Пласидо Доминго под открито небе през 2021 г. Ще зарадвате ли българската публика отново с подобен проект – заедно с ваш обичан колега?
О, да. В моите представи имам невероятно много проекти...
Кажете за тези, които са изпълними...
Те всичките са изпълними, между другото. Някак си доказах това и на себе си. Защото, естествено, не е лесно да си артист в един толкова мащабен проект, а след това не е лесно да го организираш.
Аз винаги подчертавала това, че винаги съм била независима и съм държала всички тези мероприятия да бъдат направени, най-вече, за българския народ, а не поради някаква друга причина или заради нещо, което би трябвало да се случи в бъдеще. Не. Всичко е било като един подарък, като нещо, което искам да представя за моята публика, и което идва изключително и само от мен, и от никой друг.
Доколко един голям артист може да бъде свободен в днешния свят на оперното изкуство? И не се ли оказва, че най-големите артисти са най-зависими – от компании, идеи, интереси...
Това е точно така. За един артист най-големият подарък, който може да си направи, е да се почувства свободен, и, най-вече, да бъде свободен, да каже, да защити, да пее по начина, по който иска. Аз съм била винаги един индивидуалист, тоест, човек, който прави нещата както прецени, както сърцето му ръководи, а не както му е било казано да направи. И, в много случаи, това невинаги е било прието добре. Защото в нашите среди всеки иска да ни притежава по някакъв начин, нали така? Да има една малка частичка от нас... Имам един колега, който казва: „А, да! Тя е различната. Нея не може да я имаш, винаги ти се изплъзва ръцете“.
Аз не искам да избягам, не искам да се изплъзвам, но моята природа е такава. Аз съм индивидуалист, човек, който прави това, което сърцето му казва, и никога не се ръководи от други причини.
Какъв трябва да е човек, за да ви има?
Искрен. В работата и в живота.
За Даниел Баренбойм казвате, че е един от вашите учители. Кое беше най-ценното в отношението учител-ученик?
С него винаги, когато се работи, не е само правене на музика, а цяло изживяване. А, когато съм в негова компания, той е един от най-семплите хора, които познавам. С него може да си говорим за абсолютно всичко. Най-любимият му десерт е баница с пудра захар. Можете ли да си представите? (Смее се – бел. а.). Българска баница с пудра захар. Мисля, че е от един друг край на България. Някой му я бил правил в миналото. Когато се запознах с него, най-голямото му желание беше да му направя баница с пудра захар. И аз я направих (Смее се – бел. а.).
Предстои ви дебют в „Мадам Бътерфлай“, във Виенската опера. Имали ли сте нежелани дебюти?
Има много пъти, когато един артист просто не иска да излезе на сцената. Ние сме хора като всички останали. Имаме лоши дни, имаме натоварени дни, имаме нощи, в които не сме спали. Имали сме пътувания, които са страшно комплицирани. Аз имам две малки деца. Невинаги се чувствам готова да изляза на сцената. Но винаги съм усещала този дълг към моята публика да го направя
Има моменти, в които един артист може да канселира, и това са много важни моменти, защото една канселация на един концерт никога не е лесна. Това е най-трудното нещо. Има огромен натиск от страна на театъра, огромен натиск от страна на публиката също, която ни очаква. От друга страна е натискът, който ние самите си слагаме, защото един артист иска да пее, той не иска да си остане вкъщи (Смее се – бел. а.).
В "Петнадесет огледала” представяте 15 оперни героини, повечето от тях са от Вашия репертоар. „Тази книга ще Ви разкаже повече за моя вътрешен свят, отколкото всяка автобиография.”, казвате Вие. Защо това е повече от автобиография?
Защото моят вътрешен свят не са факти. Те са усещания, които аз съм имала, бъдейки на сцената и в моя живот. „Петнадесет огледала“ е една пътека, която свързва моите героини, които съм пяла на сцената, някои от тях все още са в моите мисли и сънища. Тези петнадесет характера и героини са свързани с жената, която съм аз. Те представят жената, която съм аз в къщи, как се променям в моя обикновен живот, дори, връщайки се от репетиции, и как те оставят следа върху мен.
Това е автобиография, в която няма само музика, а има нещо и извън нея, така ли...
Да, това е същността ми.. Това е моят поглед върху тези жени. По-скоро, как психологически аз ги разбирам и, може би, как те живеят вътре в моето тяло, и как се променили моя живот. Аз дължа на тях толкова много... Ако моят съпруг всеки ден ми казва, че аз съм много, хиляди жени, това е благодарение на тях... (Смее се – бел. а.).
Петнадесет от вашите лица...
О, да, абсолютно. Но аз имам много повече. (Смее се с глас – бел. а.).
Обичате ли огледалата?
Не, не обичам огледалата. Не... Но, както всяка една жена, се критикувам...
А кое е първото нещо, което виждате от себе си, когато се погледнете в огледалото?
Очите ми. Защото очите ми казват къде съм, коя съм. Те са наистина като един барометър, който ми казва какъв ще бъде даже денят...
Тези очи виждат ли през огледалото?
Със сигурност – да. Много интересни са моите погледи в огледалото сутрин. Когато се погледна, виждам наистина себе си. Тази, която съм аз, без абсолютно никакви филтри и без грим, и така нататък. И, когато вляза в театъра вечерта, на този същият ден, просто ставам един друг човек...
А суетата къде остава в този ден?
Аз нямам суета. Но просто като една нормална жена, уважавам красивите неща и обичам някои неща, които просто подчертават красивите линии на женското лице и на женското тяло.
Суетата и старостта, съвместими ли са според вас?
Това е една голяма битка (Смее се – бел. а.). Защото аз го виждам със себе си. Разбира се, никой не обича да остарява, но в старостта има нещо толкова красиво. Ние стареем, откакто се родим.
Аз обожавам, че на моите 41 години днес разбирам много повече музиката на Вагнер и на Малер, отколкото като съм била на 25. А когато пея Хендел на 41, може би го пея с много повече „себе си“, отколкото, когато съм била на 20. В живота е по същия начин. Аз виждам живота с едни много различни очи – от моята възраст, която все още не е преклонна, но но все пак имам моя опит в моя живот.
Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?
Аз съм човек, който обича свободата... Това е. Нищо друго. Искам моята душа да витае и да няма окови около мен. Но, в същото време, уважавам семейството си, но за мен семейството не е окови. То е едно удоволствие – да живея в моето семейство. Да...
