Виолета Иванова е майка, психолог, мениджър човешки ресурси. Тя е и президент на Международната организация на жените мотористи в България, пътешественик, а вече и автор на пътепис за обиколката на света с мотор "С милостта на Кали", която завърши преди седмици. В един момент се отдава на хобито си – карането на мотор и обикалянето на света с него. Виолета е на 48 години от град Варна, живее в София, но споделя, че се чувства като гражданин на света.
Виолета е представител за България на швейцарския бранд Ендуристан за водоустойчиви мото чанти, мотивационен лектор и какво ли още не. Тя е и първата българка, която обиколи света с мотор. Нейният е "Харлей Дейвидсън", произведен 2015 г., модел Fat Bob ('Дебелият Боб"), наричан така заради дебелата си предна гума. Затова Виолета го нарича галено ЮБорис" или "Борко". Прочетете какво сподели Виолета пред нашите приятели от Успелите.бг.
Как бихте обяснили на хората страстта си към моторите?
Не мога. Почти невъзможно е да се обясни страст. Дори в мото средите има подобен израз – не ме питайте, няма да ме разберете. Ще опитам да дам някакво обяснение, макар да е като да обясниш любовта. Та моята любов към моторите е почти генетично заложена. Разбрах за това, едва когато и аз започнах да карам. Оказа се, че дядо ми и чичо ми са карали мотори, но аз не знаех за това. Не си спомням кога и как точно в главата ми се загнезди идеята, че някой ден ще карам, но още след първото ми пътуване почувствах, че това е „моето нещо“, онова, което ме прави истински щастлива. Може би това е причината да сравнявам страстта си към моторите с любовта, усещането е съвсем същото, както да си с любим човек.
Какви предизвикателства срещнахте при първото си голямо самостоятелно пътуване?
Първото ми голямо самостоятелно пътуване беше през 2015 година и приключи с равносметка от 10 000 километра за един месец – обиколих Европа от София до Дъблин и обратно, прекосявайки 10 държави с каузата повишаване на вниманието към превенцията на рака на гърдата. Проблеми почти нямах, като изключим няколкото полягвания на Борис на френски паркинги, посипани с чакъл и едно заклещване в 3:00 след полунощ на портичката към хотела ни в Дъблин.
По време на този един месец по европейските пътища сама открих другата си страст – да пътувам сама, защото бях като магнит за приключения – непрекъснато ми се случваха много интересни неща и всичките ми приятели започнаха да се чудят, как е възможно да имам такива преживявания.
Открих също, че е чудесно да се губиш, да караш без посока, да се ориентираш по табели, да получаваш помощ и внимание от непознати навсякъде и че хората са добри. По време на едно приключение няма проблеми, а само временни препятствия и ситуации за решаване, проблемът е нещо, което описваме по този начин, когато не виждаме решение – винаги има решения, важното е да не се отчайваш.
Вижте още: Бинка Желязкова: Първата жена режисьор в България
Какви предизвикателства срещнахте при първото си голямо самостоятелно пътуване?
Първото ми голямо самостоятелно пътуване беше през 2015 година и приключи с равносметка от 10 000 километра за един месец – обиколих Европа от София до Дъблин и обратно, прекосявайки 10 държави с каузата повишаване на вниманието към превенцията на рака на гърдата. Проблеми почти нямах, като изключим няколкото полягвания на Борис на френски паркинги, посипани с чакъл и едно заклещване в 3:00 след полунощ на портичката към хотела ни в Дъблин.
По време на този един месец по европейските пътища сама открих другата си страст – да пътувам сама, защото бях като магнит за приключения – непрекъснато ми се случваха много интересни неща и всичките ми приятели започнаха да се чудят, как е възможно да имам такива преживявания.
Открих също, че е чудесно да се губиш, да караш без посока, да се ориентираш по табели, да получаваш помощ и внимание от непознати навсякъде и че хората са добри. По време на едно приключение няма проблеми, а само временни препятствия и ситуации за решаване, проблемът е нещо, което описваме по този начин, когато не виждаме решение – винаги има решения, важното е да не се отчайваш.
Вижте още: Любовни хроники: Мария Статулова и Димитър Радичков
Кои предизвикателства почти ви отказаха?
Единствените моменти, в които съм си мислела не за отказване, а само за отлагане, са били свързани със семейството ми. Никога не ми е минавало през ум, че няма да завърша започнато пътуване или мисия – отказването не ми е присъщо. Не ме отказаха нито катастрофата и счупената ръка и челюст, нито наводненията, нито пожарите, нито кражбата на всичкия ми багаж, нито дори световната пандемия, защото когато виждаш крайната цел, всичко останало са само временни пречки за преодоляване. След кризата със затворените граници и последвалото, поне за мен безпаричие, приех, че може би ще трябва да отложа завършването на мисията си да обиколя света с моя Харли-Дейвидсън, но си казах, че независимо кога, важното е да я завърша.
И ето, че макар и три години по-късно, успях. Когато имаш мечти, трябва да се бориш за тях.
Преминали сте през десетки държави, в коя наистина ви се оставаше да поживеете?
Не съм имала желание да остана да живея в никоя от държавите, в които Борис ме отведе, но със сигурност има много, в които искам отново да се върна. Съжалявах много, че имах само 6 дни в Нова Зеландия и това е мястото, на което бих се върнала веднага. Същото обаче мога да кажа и за Коста Рика, за Никарагуа, за Мексико, за Малайзия, за Тайланд, Перу… За мен държавите са свързани с хората, с преживяванията и емоциите, които те са ми донесли. А и има толкова много места, на които искам да заведа мотора си, че не знам кога ще стигна до повторения.
Вижте още: 74-годишната Колийн Хайдеман: Отказвам да се обличам според възрастта си
Борко е странно име за мотор, защо се казва така?
Борко е галеното име на Борис. Той се казва така, защото харесвам името. Имам две дъщери и ако имах син, щях да го кръстя така. Преди да се роди втората ми дъщеря се сдобих с моя Харли-Дейвидсън Фат Боб и когато реших да му измисля име, Борис само се появи и се лепна за него. Знаете, че в България имаме традиция да кръщаваме децата си с имената на нашите родители или поне с име, започващо със същата буква. Та моят мотор е кръстен на майка ми.
Написахте и книга, какво ни казвате с нея?
„С милостта на Кали“ е първата ми книга, която написах за приключенията с Борис около света. Казвам първата, защото предстои да напиша още три, тъй като приключенията ни са толкова много, че не се събират в рамките на една книга.
Основното послание в тази бъдеща поредица е, че мечтите се сбъдват, когато си достатъчно смел да направиш първата крачка и да тръгнеш по пътя към тях.
Опитвам се да предам всички емоции, научени уроци, както и да вдъхновя своите читатели да се опитат да направят крачката по пътя към своите мечти. Другото послание, което първоначално беше само към моите дъщери, но впоследствие осъзнах, че се отнася за всички, е че няма невъзможни неща, ако наистина искаш нещо да се случи, просто трябва да го направиш. Далеч съм от мисълта да поучавам някого, в книгата си споделям преживявания и приключения, но по отзивите на моите първи читатели, с радост откривам, че тези послания са стигнали до тях.
Кое ви кара сутрин да запалите Борко и да потърсите нови места?
Страстта, любопитството, желанието за живот отвъд рамките на ежедневието, любовта към хората и нуждата да изучавам света с широко отворени очи, сърце и ум.
