Михаела Норок е родена в Република Молдова. Премества се в Букурещ на 6-годишна възраст. Днес живее в румънския град Сибиу, но през повечето време е на път, с раница на гърба и фотоапарат в ръце, за да документира женската красота по света. През 2017 г. на бял свят излезе нейния "Албум на красотата" с портретите на 500 жени от различни държави. Догодина предстои да бъде отпечатано и продължението с нови 500 снимки и лични истории на представителки на нежния пол от цял свят, сред които и няколко българки.
Тази вечер в Букурещ тя ще представи своя нов проект - албум, озаглавен "Светът на момичетата", който включва фотоси и лични истории на 250 момичета от над 50 държави.
"Книгата разказва за деца от различен произход и култура. Исках да покажа, че всяко от тях притежава уникални качества. Това е перфектният спътник за всяко момиче, за майките на момичета, но и за всички, които обичат света, в който живеем", отбелязва фотографката пред БТА.
Следва интервюто, което Михаела Норок даде за БТА.
Кога и как ти хрумна идеята за "Светът на момичетата"?
Идеята ми хрумна, докато бях бременна и в момента, в който разбрах, че ще имам момиченце. Докато бях в четвъртия месец, с Наталия в корема, посетих Бангладеш, Индия, Корея, Япония, над десет държави. А когато се роди Наталия, тя беше неотлъчно до мен. Заедно посетихме около 30 държави. Но когато навърши две години, дойде пандемията и трябваше да я оставя у дома с моя съпруг. Аз продължих да пътувам.
Какво те вдъхнови за този проект?
Израснах с много проблеми, свързани с доверието. По време на моето детство и юношество се борих с анорексия, булимия и на 40 г. все още не се чувствам достатъчно уверена в себе си. Затова ми се искаше, заради моето момиченце, а и заради всички другите момичета по света, да покажа добрите, здравословните примери. Не съм се концентрирала върху физиката на момичетата, а върху духовните, човешките ценности, които ни определят. Исках да покажа как растат децата в Етиопия, момичета, които правят паркур или играят футбол, момичета, които играят с камъчета. Това е книга наръчник, ръководство какво означава да си момиче днес, но и какво означава географията на планетата. Вдъхнови ме моята дъщеря. Това е книга за момичетата, но и за техните родители.
Колко момичета снима? От колко държави?
250 момичета от над 50 държави. И моята дъщеря е в албума (смее се).
Разказваш и показваш личните истории на момичетата. Коя е най-вълнуващата и коя е най-тъжната или поучителната?
Няма много тъжни истории в албума, защото исках в края на тази книга хората, които я разгръщат, да останат с положително чувство. Тъй като е книга за деца, с деца, исках да бъде лъч надежда. Да се знае, че има доброта в този свят, не само негативни неща.
По-тъжна, но емоционална и поучителна е историята на Монтана, от САЩ. Тя отишла с майка си в една планина в Африка. Защо? Защото искала да бъде по-нависоко и да е по-близо до душата на нейния татко. Той починал, когато тя била само на три години. Момичето си мислело, че като е по-близо до облаците, ще бъде по-близо и до баща си.
Като по-забавни и вълнуващи истории мога да откроя на момичето, което отглежда камили в Етиопия, или това, което участва в състезания с ветрове в Обединените Арабски Емирства.
Коя е най-голямата трудност или провокация в работата ти?
Да тръгна на път без Наталия. Когато трябваше да я оставя у дома, се чувствах най-лошата майка на планетата. Бях разкъсана между нея и проекта. Затова от тази година вече имаме къща на колела и с нея ще пътуваме цялото семейство на по-дълги разстояния. Ще обикаляме от една страна в друга и ще експериментираме с многобразието и културата на света. Моята дъщеря вече е на 6 години. Ще тръгне на училище през есента. Вече е на възраст, на която може да разбира повече неща и мисля, че е добре за нея да се радва на тези пътувания, които може да сподели с мен и баща си.
Какви приключения споделихте с Наталия, докато пътувахте заедно?
Наталия проходи в Исландия, а в Мароко за първи път ми каза “мамо”. В Индонезия за първи път плува в океан. В Америка беше много впечатлена да види индианци. И сега все се хвали и разказва, че е видяла хора с червена кожа и жена с безкрайно дълга коса (смее се).
С дъщеря ми сме били заедно в САЩ, Франция, Белгия, Испания, Португалия. Докато бяхме в Таджикистан, тя се разболя тежко от ентероколит. Много се уплаших. Затова спрях да я водя в по-екзотични страни, но сега, когато е по-голяма, ще възобновим тези пътувания.
Но искам да споделя, че Наталия много ме зарежда. Тя е основният ми стимул. Сега, когато е по-голяма, задава много интересни въпроси. А когато я взимам с мен на фотосесиите, стои, слуша, гледа, респектирана е. Имайте предвид, че тя не е много спокойно дете. Бързо се отегчава, почва да се катери по мен. Има много енергия. Но когато я взема на терен, на фотосесии, се променя. И това много ме радва.
През зимата посетихте заедно и България.
Бяхме в Рибново. Имаше сняг. Бяхме на сватба. Помня, че отне два часа да изрисуват лицето на булката. Наталия седеше до мен в стаята, в която приготвяха булката и беше много впечталена. Аз също се впечатлих много от тази традиция. Булката получи като подарък чехли, направени от жените в селото. Подариха й и кукла. Аз й подарих шалвари, които носи и сега. Беше невероятно преживяване. Рибново ще остане в сърцето ми. След това бях при кукерите в Благоевград. Историите от България ще разкажа в следващия “Атлас на красотата”.
