"Животът е или дръзко приключение, или нищо" (Хелън Келър) и ние сме напълно съгласни с това. Именно това е нещото, което вдъхновява и ръководи британката Кати Джейн Л’Ерпение. Ако не сте чували името ѝ, само ще споменем, че тя е първата жена в света, която самостоятелно е изминала Великата китайска стена, а също така е прекосила южната ледена шапка на Патагония. И това са само малка част от невероятните ѝ постижения. Макар че има успешна кариера на модел, тя изоставя бляскавия и уреден живот, за да търси приключения всеки ден. Кати даде специално интервю за iWoman.bg дни преди да гостува на семинара "Физкултура 2018", където ще разкаже повече за авантюристичния си живот и екстремните си експедиции. Оставяме ви да четете, а ние нямаме търпение да я чуем на живо.
Опиши себе си с 3 думи.
Организирана, решителна и авантюристична.
Ти си ултра атлет и си пътувала по цял свят. Какво е да водиш такъв авантюристичен живот?
Когато бях млада, никой не би помислил, че някой ден ще се натискам до абсолютния си лимит, както физически, така и умствено, тъй като вътрешно съм мързелива и не съм атлет по природа, но се оказа, че мога. Чувствам се толкова привилегирована и щастлива, че вече съм видяла и преживяла толкова много от очарователния свят, в който живеем. Но сякаш съм се докоснала до много малка част от него.
Въпреки това, да живееш такъв авантюристичен живот е сякаш да отвориш кутията на Пандора. Колкото повече откривам от света, толкова по-силно желая да видя останалото. Независимо колко усилено тествам себе си на експедициите, все още искам да дам повече и да увелича границите си. Когато животът ми се върне към "нормалното", съм неудовлетворена. Желая да изпълвам дните си с невероятни приключения, да създавам спомени, да виждам нови места, да срещам нови лица, да правя неща, които са трудни и малко да плаша себе си, така че нищо да не ми бъде познато. По този начин всеки ден става необикновен.
Ти си първата жена, която самостоятелно е прекосила Великата китайска стена, а също така траверс на ледената шапка на Патагония. Кои бяха най-трудните моменти от пътуванията ти и мислила ли си някога да се откажеш?
Когато тръгнах на първата си експедиция, да извървя цялата Велика китайска стена, семейството ми и всичките ми приятели мислеха, че ще се проваля и всичко е въпрос на дни. Дори съм сигурна, че са правили залагания. През първата седмица изглеждаше, че са били прави да се съмняват в мен, тъй като много се разболях от замърсена вода, това доведе до хронично обезводняване и започнах да губя съзнание. Моят съотборник бяга през пустинята, за да намери помощ. По-късно прекарах 4 дни в болница, където ми преливаха интравенозно течности. След като се възстанових, си взех такси и се върнах на същото място, откъдето ме взеха, за да ме откарат в болница. Може би това е най-трудният момент от цялото 4500-километрово приключение, тъй като имах основателна причина да си тръгна, ако исках. Успях да се преборя с една част от мен, която ми казваше: "Отиди си вкъщи, откажи се, ти едва не умря преди една седмица", но моята упоритост, конкурентоспособност и желание да докажа на съмняващите се означаваха, че отказването никога не е било вариант.
Експедицията продължи 167 дни по терен, вариращ от пустинята Гоби до величествени планински проходи със сняг. Месеците в пустинята ме сблъскаха с пясъчни бури и ветрове толкова силни, че да ме съборят на земята. В планините издържах болката, причинена от температури под -35 градуса по Целзий, замръзнали мигли, измръзнали бузи и пръсти, и нощи, прекарани в неконтролируемо треперене. Също така нервни окончания в долната част на гръбнака ми бяха засегнати от месеците носене на раница. Това ми причини остра болка в гърба, краката и изгубих почти 2,5 см от височината си. Хигиенните проблеми, които трябваше да преодолея, включваха рани по краката, кожни обриви, кисти и интимни инфекции, причинени от липсата на добри санитарни условия. Финалната битка беше през последната седмица, когато Китай беше връхлетян от най-силната снежна виелица от половин век. Това причини антарктически силни ветрове и 2-метров сняг за една нощ.
Като цяло, пътуването ми беше еквивалентно на 106 маратона от типа "back-to-back".
Въпреки това, ретроспективно Китай беше като разходка в парка в сравнение с пресичането на южната ледената шапка на Патагония. Психически пътешествието ме прати в Ада и обратно. Всеки ден се страхувах до смърт! Моята кионофобия (страх от сняг) не помогна! Времето беше повече от ужасяващо, нямаше гледки, които да повдигнат духа ти, никакви културни преживявания. Просто се спусках в едно бяло пространство, откъдето отвсякъде дебнеше опасност. Никога не знаех какво ще се случи. Не мисля, че има място на планетата, което може да ме уплаши повече.
Преди да тръгна на експедицията, прочетох цитат от един от малкото хора, които са извървели южната ледената шапка на Патагония, който гласеше: "Където вятърът поваля колената ти и снегът те изяжда жив!" Това не е преувеличение! Имаше 2 страховити инцидента. Престанах да дишам поради отравяне с въглероден монооксид от готварската печка в палатката ми, но за щастие моят спътник ме спаси. Вече знам какви опасности крие готвенето в палатка – научих ценен урок. По-късно по време на експедицията, палатката ни беше унищожена от ужасяваща буря. Бяхме погребани живи, без какъвто и да е подслон. Трябваше да вземем трудно решение – да се обадя на родителите си, за да им кажа сбогом или не, тъй като не вярвах, че ще преживея нощта (не се обадих!). Като допълнение преживяхме лавина, ежедневно падахме по цепнатините, изгубих по-голяма част от кожата на краката си, получих снежна слепота, за 30 дена само веднъж видяхме небето заради лошото време, имаше ветрове, надвишаващи 140 км /час и повече. Да се откажа от ледената шапка Патагония никога не е било възможно, тъй като няма никакви начини за спасяване или евакуация. Това е едно от малкото места на планетата, където наистина сте сами.
Кои са най-важните уроци, които си научила от пътешествията си?
От приключването на първото ми предизвикателство осъзнах, че всяко чувство за постижение или успех е пряко пропорционално на усилията, ангажираността и трудностите, които влагаш в постигането му. Напускането на комфорта и изправянето пред трудности винаги ще води до най-голямата усмивка.
Провалът е тежък, но важна част от начина, по който растем, развиваме се и се учим. Постоянно уча много за себе си. Моите слабости, моите силни страни, как тялото ми се адаптира към различни ситуации, най-добрата храна за мен, каква екипировка върши работа и каква не. Да се приспособя психически, за да мога да издържа на повече дискомфорт в трудни времена.
Ти също си модел. Как поддържаш тялото си в такава добра форма?
Изоставих модните ревюта, рекламните фотосесии и дублирането в киното, когато започнах да водя този авантюристичен живот. Макар че все още съм слаба, тежа с 10 кг повече, отколкото когато бях активен модел, и съм нося дрехи с два размера по-големи. Спортът и приключенията ми дадоха много по-силно и мускулесто тяло, отколкото имах преди, освен това ям много повече. Сладоледът е чудесен за издръжливост. Моделството при мен сега се ограничава само до спортни фотосесии.
По отношение на това как се поддържам във форма, просто съм активна! Наистина не "тренирам" толкова много. Спортувам за забавление, за да се социализирам с приятелите си, да видя нови места и защото да си активен те кара да се чувстваш добре. Независимо дали карам колело, катеря се, бягам или карам ски, това ме поддържа във форма за моите приключения и предизвикателства, без да се налага да следвам строг тренировъчен план. Идеята да спазвам добре структуриран план винаги малко ме е плашело, тъй като се притеснявах, че тогава ще загубя любовта си на спорта и ще го чувствам по-скоро като скучна работа. (Въпреки че малка част от мен също се чуди дали мога значително да подобря физическото си състояние, следвайки структуриран тренировъчен план).
В тазгодишното издание на семинара "Физкултура" в София ти си един от най-очакваните лектори. Какво да очакваме от теб и кое е основното послание, което искаш да отправиш?
Както споменах по-рано, аз съм водена от страстта към приключенията, да обикалям света и да предизвиквам себе си да бъда най-доброто, на което съм способна. Но това не винаги е така. През една лятна почивка във Френските Алпи на 27-годишна възраст ми беше отправен най-странният въпрос. Полярен изследовател, наречен Тарка, ме попита: "Би ли карала ски с мен до Северния полюс?" и така започна моята история на ултра атлет. Тарка ме окуражи, така че наистина започнах да вярвам, че мога много повече от това, което си представях. Така след няколко месеца напуснах бляскавата си и добре платена работа като модел, за да водя живот, изпълнен с приключения и смъртни опасности. Заменяйки високите токчета с планински ботуши и салатите със сметана, започнах да се уча как да зареждам и закалявам тялото си за издръжливост. Беше бавен процес, през първия си ден успях да извървя само 1 км, носейки тежка раница.
Оттогава извървях Великата китайска стена, станах първата жена, прекосила южната ледена шапка на Патагония и карах старинно колело в Африка, купено в Сахара, без спирачки или скорости! Бях на велосъстезание и изминах 3200 км през Европа само за 11 дена. Два месеца живях в плаваща палатка при -50 градуса по Целзий в Арктическия океан, бягах във високите планини на Френските Алпи и още много. Приех промяната, преодолях страха от провал и непознатото, и се научих да оставам мотивирана, когато се сблъскам с трудности.
Вътрешно съм мързелива, не съм много смела и не съм пристрастена към адреналина. Аз съм много нормален човек, които се притеснява за почти всичко. Но покрай пътешествията ми, продължавам да осъзнавам, че обикновени хора могат да правят необикновени неща, ако са достатъчно смели да започнат.
Напоследък все повече хора дискутират неравенството между половете. Как би казала на всички жени, които мечтаят да пътуват, да оставят своята следа в историята и да докажат себе си?
Направете го!
Довърши изречението: Една жена трябва...
Една жена трябва да бъде безстрашна в преследването на това, което кара сърцето й да гори.
Интервю на Весела Софева
