Христина Белева е един от най-големите съвременни майстори на гъдулката. И от онези музиканти, които успяват да прокарат мостовете от фолклор към много други и най-неочаквани жанрове. Затова и в нейните ръце гъдулката винаги е световен инструмент.
Музикалния път на Христина започва от фолклорен ансамбъл "Тракия" (2004- 2006) и продължава в Национален фолклорен ансамбъл "Филип Кутев" (2006- 2016). Днес гъдуларката е солист в Оркестъра за народна музика при БНР. Христина е и част от "Булгара" - групата, чиито фюжън ловко комбинира drum& bass, фънк, рок и джаз елементи, звучащи в пълна хармония. Христина участва и в много други проекти: ораторията "A Melancholy Beauty" на Георги Андреев, акустичното дуо с Петър Миланов, международния проект Roots Revival Project, MyStory Of Folklore, Bellova trio, Белева& Хаджигрудев дуо и много други.
По покана на Дейвид Кукерман, Христина участва в албума "Hiraeth" на Лиса Джерард и Дейвид Кукерман, който е с номинация "Грами" през 2019-та. Ето какво разказа Христина в рубриката ни "Пазачът на традиции".
Бих искал първо да поговорим за твоите учители - кои бяха хората, които те научиха да свириш на гъдулка? И какво, извън техническите неща, си запомнила най-вече от тях?
Моят брат свиреше на гъдулка и от него се увлякох по този инструмент. След това двамата ходихме на уроци при Димитър Златев, който е първият ни учител в Айтос, в детска музикална школа "Звънче". После в класа по гъдулка на Величка Тодорова в музикалното училище в Котел и при проф. Тодор Киров в академията в Пловдив. От много от старите майстори съм се учила. Но учител е доста по-широко понятие за мен: учител е всеки, от който вземаш нещо за себе си във всяка една среща и във всеки един проект. Аз все още продължавам да се уча и се радвам, че безспирно имам тази възможност. От всеки съм си вземала различни неща, различни по важност. Но най-важното е онова, които ти предават, да успееш да го пречупиш по свой начин. Да потърсиш себе си в наученото. Един музикант трябва да има свой облик, да има свой прочит на всяко нещо, което изсвири. Когато някой те чуе, веднага да те разпознае. Да имаш свобода в изказа, да споделяш, чрез музиката това, което те вълнува в момента- твоите емоции и чувства. Хубавите неща стават стъпка по стъпка, с постоянство и трудолюбие.
Даде ли си с времето преценка за това какво е наистина съотношението между талант и труд?
Като че ли никога не съм се замисляла. Със сигурност препятствията, които преодоляваш и вложеният труд са много важни. Да речем, че в ученическите години, когато има конкурс или следващата нова пиеса, ти знаеш, че това е целта ти - следващото ниво. После идват нови срокове, нови концерти, сядаш, свириш по много часове, стараеш се да дадеш всичко от себе си. Постепенно това те оформя като музикант, бариера след бариера, която трябва да се преодолява.
Но в същото време, ако това е свързано с трудолюбието, то има още нещо - да следваш себе си. Аз обичам фолклора, имам увлечение към класическата музика, към джаза, и никой не ме е насочвал да изсвиря неща от други жанрове на гъдулката. За мен гъдулката е прекрасен инструмент, а става още по-хубав, когато махнеш границите, които са създадени, излезеш от контекста и започнеш да плуваш в някакво огромно пространство. Но никога самоцелно, разбира се - това пространство трябва да е добре съчетано, вярно и красиво. Има ли дълбочина, има ли смисъл, искрено ли е - това са добрите параметри, на които се старая да отговарям.
Фото: Дарина Златкова
Как се действа с толкова автентичен инструмент като гъдулката в толкова многообразно поле?
Народното никога не изчезва - сам по себе си инструментът предразполага към това и го предопределя. Самата естетика на инструменталиста пък, който стои зад музикалния инструмент е определяща за целия облик на това, което звучи. За мен народната музика е основата на всичко, но не е догма и няма защо да бъде. Когато попаднеш на музиканти, които имат естетика, подобна на твоята, се раждат нови и интересни неща - сливането, фюжънът на всички музикални преживявания, са най-важни за мен. Класификацията по жанрове винаги ми е приличала на картотека. Но необяснимото, новото, притеглянето им едни към други, е онова, което обичам.
Фото: Светослав Николов
