От няколко години сънародничката ни Гергана Моху живее в Мароко. Пътят я отвежда до горещите пясъци на Сахара, на прага на която се намира едно от малките марокански села. Ежегодно то привлича хиляди туристи от цял свят. Това е най-горещото място в света с летни температури, които често надвишават 57 градуса по Целзий. На практика пустинята заема 30% от Африка.
"Много често казвам, че когато се самозабравя, имам нужда да бъда поставена на място и именно животът в пустинята ме поставя на място", споделя българката. Как попадна сънародничката ни в Сахара и как живее там - четете в интервюто на Гергана Моху за рубриката БГ свят на БТА.
Гергана, вече няколко години живееш не просто в Мароко, а на ръба на пустинята Сахара – как попадна там?
Трудно ми е да отговоря с едно изречение, но ми хрумва най-кратко и шеговито – една оферта от 250 евро ме отведе в Мароко, а мечтата да видя пустинята се сбъдна и след това не можех повече да се откъсна от нея. Това се случи, когато живеех в Амстердам. Звучи невероятно, дори имахме съмнение, че е някаква измама, но все пак тръгнахме. На 11 декември 2014 година стъпих за пръв път в Мароко. Тогава нямах никаква представа, че това ще е съдбоносно за мен. В момента, когато попаднах в Мерзуга, дори за малкото часове, прекарани там се влюбих в пустинята и изпитах нуждата да се върна отново. След като се прибрах в Амстердам, още същия ден си купих билет за март и така билет след билет и едно кратко завръщане в България за година и половина, най-накрая се преместих в Мароко за по-дълго през септември 2018. Отведе ме първо любовта към пустинята, а после и любовта в живота.
Как минават дните ти там?
Различно. От 2018-та досега ежедневието ми се промени коренно. Имаме семеен бизнес, който се занимава с организиране на турове в Мароко. Повечето ми работа е зад екрана, комуникация с туристи. Тогава посрещахме туристите, когато пристигнат в пустинята. Почти през ден се налагаше да ходим до кемпа, който имаме в пустинята. Шарено ежедневие, непредвидимо, винаги може да те изненада, каквито и планове да си правиш. В момента е по-спокойно. Заради пандемията работата ни беше прекъсната за почти 2 години, през които аз се пренасочих към други занимания, главно онлайн. Сега ежедневието ми преминава като на повечето съвременни хора, зад екрана на компютъра, само че в пустинята.
Предимството при мен е, че не ми се налага да пътувам на дълги разстояние, да бъда приклещена в трафика и изобщо да губя време в пътуване до работа и обратно. Всичко е на една ръка разстояние, все пак Мерзуга е едно малко селце, сгушено в прегръдката на Сахара. Забавленията ми се различават доста, например не ходя по заведения, кина, тук няма паркове и молове. За сметка на това има оазиси, правим си кратки екскурзии до различни интересни места, където приготвяме берберска пица (тип калцоне, изпечена на камъни или пясък на земята), срещаме се с приятели, посещаваме номадите.
По време на пандемията започнах да карам колело почти всеки ден и ми стана хоби. Един ден реших да отида до последното населено място, до което има асфалтов път, беше около 50 км (отиване и връщане) и ми отне около 5 часа. И в Нидерландия карах колело всеки ден, но там беше поради необходимост, а тук повече за удоволствие… Пазаруването е доста различно, нямаме голям супермаркет, от който можеш да си купиш всичко. Най-големият такъв е на около 2 часа път с кола и се случва рядко.
В Мерзуга има малки магазинчета, но предпочитаме да пазаруваме от близко село, в което има пазар с по-голямо разнообразие. Правим го веднъж в седмицата и рядко ни се налага да купуваме нещо допълнително. А когато започва да става по-горещо, обикновено през месец май, почти всички хора спят навън и ние не правим изключение. Имаме тераса, на която сме си направили малък навес и спим там, когато е горещо.
Как се справяш с арабския език, на какъв език комуникираш с местните?
Комуникирам главно на английски, а когато се налага на развален полу-берберски, полу-арабски, ако се наложи и испански. В тази част на Мароко се говори предимно берберски, изключително рядко арабски. Не владея свободно нито един от тези езици, с което не се гордея. Това ми е болната тема, защото смятам, че не полагам достатъчни усилия в научаването на който и да е от тези езици. Започвам да мисля - сега кой език да подхвана, ако започна да уча арабски, тук не ми върши работа, ако искам да изучавам берберски трябва да е само по слух, в което не съм добра, тъй като няма учебници от английски на берберски, само арабско-берберски или френско-берберски. Да не говорим колко много диалекти на берберския съществуват. Друга особеност е, че арабският, който се говори в Мароко и се нарича „дарижа", не е класически арабски, а смесица с берберски. Буквално съм изгубена в превода (в кръга на шегата). Намира се кой да ми превежда, вече започвам малко или много да разбирам някои по-елементарните фрази и изречения или поне контекста.
С какво основно начинът на живот на мароканците се разминава с този на хората в Европа?
Много спокойни хора, нищо не е на всяка цена, няма тропане с крак. Това трябваше да го науча по трудния начин. Никой не бърза за никъде, при тях времето тече по друг начин. Спонтанни визити до близки и не толкова близки приятели и познати си е в реда на нещата. Не се налага да си уреждаш среща с баба си седмици по-рано, като в някои европейски държави. Доста по-близо са до естествения начин на живот, до природата, непринудени, но също толкова възпитани и уважителни.
Преди Мерзуга и пустинните дюни си живяла в Амстердам – коя беше първата голяма промяна, с която се сблъска в културите, схващанията, манталитета? Кое ти беше най-странно, може би дори шокиращо?
Разликата е огромна, колкото подреден е животът в Нидерландия, толкова е разпилян и хаотичен в Мароко. Аз винаги съм била точен човек, дори преди да заживея в Нидерландия, винаги съм държала на точността. И все пак, колкото и да не съм си давала сметка, от позицията на времето разбирам, че дори несъзнателно съм възприела точността на холандците още повече. Това хем ме привлече към Мароко в началото и ме накара да се почувствам свободна, хем започна да ми пречи на моменти в по-дългосрочен план. Хората нямат планове, каквито ние сме свикнали да си правим и дори да имат, ако се развалят, просто казват иншала (ако е Божията воля) и продължават нататък. Умеят да импровизират и да си играят с времето, докато ние искаме да сме винаги в контрол и това е много обременяващо.
Как животът в пустинята промени теб самата?
Пустинята ми е абсолютно и жизнено необходима. Много често казвам, че когато се самозабравя, имам нужда да бъда поставена на място и именно животът в пустинята ме поставя на място. Когато казвам, че се случва да се самозабравя, нямам предвид, че съм нещо по-специално, говоря за самозабравянето на модерния европеец, ако щеш. Искаме всичко да е удобно, бързо, лесно, опростили сме всякакъв битовизъм до едно натискане на бутон и в това ежедневие наистина може да се самозабравиш.
Иска ми се да кажа, че съм станала търпелива, но не би било вярно, защото имам още много да уча. В процес съм да стана търпелива, да приемам хората такива каквито са, да отпускам контрола и да оставям нещата просто да се случват. Най-важното, което придобих е широкият поглед върху хората и различията им и колко важно е да слушаш, да гледаш и разбираш човека срещу теб, колкото и далечен да ти се струва и да осъзнаеш, че не си ти център на Вселената и че може би начинът, по който ти си свикнал да живееш и възприемаш света, не е единственият и най-правилен.
Наистина ли непоносимите жеги са най-големият проблем, когато в Мароко настъпи лято? Или конкретно в Сахара по-важно е да се научиш да се справяш с пясъчните бури?
Първият ми истински сблъсък с жегата в Мароко беше през 2020 г., когато поради Ковид ми се наложи да остана и през лятото. Обикновено по това време съм в България. Поради пандемията ми се наложи да остана по-дълго от планираното и тогава разбрах какво е жега. Има няколко фактора, които са важни – жегата е едното, но от края на май до към началото на септември има мараня през повечето време. Дните са мрачни и схлупени, толкова е сухо, че дихателните пътища пресъхват, кожата започва да се лющи, поне при мен. Случвало ми се е дори кожата на ръцете да се напука до кръв, но това не е чак толкова срещано при местните, доколкото знам.
Пясъчните бури не са толкова страшни и опасни, колкото се представят по филмите. От гледна точка на съвременни хора, които живеят в къща, а не в хайма (вид палатка) в пустинята бурите са по-скоро ограничаващи, a понякога водят и до щети. Обикновено преди такава буря е много тихо, но се вижда още отдалеч, идва бързо, въпреки че изглежда много далеч. Налага се да стоиш в затворено помещение, понякога са доста продължителни - по няколко дни. Чистенето след една такава буря е предизвикателство. Предполагам, че за номадите е доста по-тежко, все пак на тях им се налага да търсят вода, да пасат животните си, да приготвят храна и една такава буря, особено продължителна, би попречила на нормалното набавянето на ежедневните им ресурси и начин на живот.
Сухата жега в Мерзуга е много продължителна и това утежнява нещата. Тук няма почивка, между 40-50 градуса през деня и 30 през нощта. Много продължително, без никакво разхлаждане. Друго основно нещо – през лятото в пустинята няма студена вода, няма такова нещо като душ за разхлаждане. В комбинация – жега, топла вода, мараня и пясъчни бури – не е време, което препоръчвам за посещение.
Усещаш ли пустинята като дом и как те приеха местните, когато реши да се задържиш там като повече от турист?
Интересно е, че преди, когато живеех в Нидерландия имах ясната граница и усещане за „сега съм си вкъщи - сега съм в чужбина“. А сега даже ми е странно, когато някой каже, че живея в чужбина, защото аз не се чувствам така. За мен си е вкъщи, просто другото вкъщи. Местните са толкова гостоприемни, те приемат всеки като част от семейството. Чувствам се приета, въпреки че не с всеки мога да комуникирам свободно, все пак усещам езиковата бариера. И въпреки това, съседите ни, които живеят в къща до нашата ни носят кус-кус почти всеки петък, което е традиция тук. При тях гостоприемството е въпрос на чест, те винаги ще извадят от най-хубавото за гостите и съседи. Най-вероятно се чудят какво правя там, като толкова много хора искат да отидат в Европа, едва ли ме разбират напълно.