Беше неделя вечер, около три часа сутринта, а навън се разразяваше буря – светкавици озаряваха цялото небе, а аз бях по-тъмна от всякога. Дълго време се бях мъчила да заспя, но напълно безуспешно. Уви. Навлизайки все по-надълбоко в мислите си, стигнах до заключението, че в дъното на всичко стоеше думата любов. Осъзнах го, когато си спомних как, когато бях едва на 15 години също имах безсънни нощи, но това бе следствие от бурята от любов, която се разразяваше в сърцето ми. А сега? Сега ли? Сега всичко бе изпепелено, а всички надежди, мечти и чувства се въртяха в безпощадно вихрещо се торнадо, което опустошаваше всичко след себе си. Любовта се бе превърнала в сладък спомен, пропит с горчивина.
Съществуват два типа хора – при първия любовта не е приоритет, а за втория тя е всичко. За добро или не, признавам си, аз съм от втория тип и не се притеснявам да го споделя. Чувала съм какво ли не за своето мислене – било наивно, детинско, нереално и твърде мечтателско. Аз обаче никога не съм позволявала на подобни определения да ми влияят и имам собствена философия, обвързваща любовта с живота: животът се превръща в роман тогава, когато се намеси любовта. До този момент той е бил просто един разказ.
При мен любовта се появи преди четири години и осмисли моя живот по начин, който не бях предполагала, че е възможен. Заспивах и се събуждах с усмивка, a ежедневието ми бе подобно на невероятен сън, от който не исках, а и нямаше нужда, да се будя, защото той за мен бе самата реалност. Беше най-прекрасният роман, до който се бях докосвала, но, както всички знаем, дори и най-приказните литературни произведения имат своя край.
Когато прочетем една хубава книга, тя остава в съзнанието ни завинаги. Всички помним с каква любов Малкият принц дари своята роза, нали? От време на време я препрочитаме, защото веднъж докоснала ни, за нас тя винаги ще бъде шедьовър, въпреки че междувременно четем и други книги. Точно така е и с любовта.
Моята любима книга се казва "ЛЮБОВ" и неин автор съм самата аз.
