За две ръце, протегнати насреща,
земята бих докрая извървял.
За две очи, като звезди горещи,
аз цялата си топлина бих дал.
За две слова, от мене вдъхновени,
най-хубавите думи бих редил.
За две сълзи, изплакани за мене,
аз всички океани бих изпил.
Как малко исках аз — по зрънце само,
по капка от далечен, чакан дъжд.
А ти дойде като небе голяма
и всичко ми донесе изведнъж.
Донесе ми от ветрове заръка,
пожари звездни, за да не тъжа,
от мъка — песен, а от песен — мъка,
и аз не зная как ще издържа
при тая среща — ранна или късна,
на тоя огън — древен или нов.
Ако сърцето ми сега се пръсне,
едно помни — било̀ е от любов.
Евтим Евтимов
