Питаш защо съм се влюбил в теб.
Просто е.
Заради моментите, в които ме гледаш с щастливи очи.
Заради усмивката ти, която винаги може да ме усмихне.
Заради това, че ме намираш за забавен.
Заради това, че умееш да ми се подиграеш качествено, когато не съм особено забавен.
Заради това как извърташ очи в страни и казваш: „Ъъъ... добре...“, когато кажа нещо глупаво.
Заради това, че винаги когато си кажем, че ще се видим за малко, никога не е за малко.
Заради осанката ти, извивките ти, походката ти.
Заради гласа ти.
Заради ума ти и че мога да си говоря с теб часове, без да ми омръзне и да ми стане скучно.
Заради това, че нощите започнаха да ми се струват ужасно кратки, когато ги прекарвам с теб.
Заради онези думички и фрази, които употребяваш често и, които вече винаги свързвам с теб.
Заради това, че когато видя нещо интересно, ми се иска и ти да си била с мен, за да сме го видели заедно.
Заради това, че научи какво е засада и след време успя дори да обясниш.
Заради това как ме сръчкваш с пръст, ей така, без повод и причина.
Заради това, че толкова пъти ми направи забележка, че бъркам "кой" с "кого", че започнах вече сам да се поправям.
Заради това, че всяка секунда без теб ми се струва като... Абе, уж се занимавам с писане, но не мога да измисля адекватен термин или метафора, която наистина да може да опише колко дълги ми се струват тези секунди.
Заради това, че спим един до друг и се сънуваме, а после си разказваме.
Заради онзи път, в който се събудихме лице в лице и установихме, че докато сме спали, сме се хванали за ръце.
Заради онова гъделичкащо усещане в корема и гърдите, когато знам, че ще те видя.
Заради факта, че ми е лесно да изброявам и не трябва да се замислям.
Заради начина, по който се чувствам, когато съм с теб.
Завършен.
Питаш защо.
Заради всичко.
