Не, не говоря за онази обречена фикция, през която почти всеки минава в момент от живота си – вярата, че съществува идеален човек, който ще ни направи щастливи (сякаш би могъл друг човек да ни направи щастливи)... и никак, ама никак няма да ни дразни, ядосва, разочарова... и други такива човешки неща. Тази идея би трябвало да се надрасне с възрастта...
Говоря за друго. С натрупване на житейски опит, човек разбира, че му е необходим определен тип партньор. Че не всеки симпатяга, който срещне в живота си, е подходящ за изграждане на нещо трайно. И че колкото и да е красива тя или пък колкото и да е успешен той (примерно), това далеч не е достатъчно. Всъщност след приключили връзки и дори бракове, хората започват да увеличават вътрешния си списък с желани и необходими качества, които търсят да разпознаят у евентуален следващ партньор. Реалните разминавания и разочарования от миналото имат за цел да ни научат и ориентират – какви сме и от какво имаме нужда. Какво можем да понесем у другия и с кое не бихме могли да направим траен компромис. Кое ни стимулира да бъдем и дадем най-доброто от себе си и кое ни потиска. И т.н.
Разбира се, не всеки анализира себе си или отношенията си до безкрай. Някои знания са на интуитивно ниво, други – на съзнателно. Жените като пол имат по-голяма склонност да размишляват над грешките, промените и причините за неуспеха на връзките си, докато мъжете предпочитат да се учат в движение, на принципа „проба-грешка”. Най-безсмислено би било винаги да обвиняваме партньорите си за провалените отношения, но всеки решава за себе си...
Идеята ми тук е – какво следва? Какво да прави човек с целия любовен опит зад гърба си?! Търсиш нов партньор (защото нуждите от любов, подкрепа, страст, споделеност и т.н. са много жилави създания), но вече си някак внимателен. От една страна ти се иска да се впуснеш в приключение – вълнуващо и прераждащо, а от друга – белезите в огледалото напомнят, че не си се измъкнал невредим от рисковете... Как да бъдеш изпълнен с вяра, ентусиазъм и доверие, и същевременно да не бъдеш наивен глупак? А главата и сърцето – докога можеш да ги чупиш безнаказано?
В своето търсене си въоръжен със списък от качества и черти на идеалния за теб партньор. Образът, до който си стигнал от опита си досега. Конкретизирана идея за човека, който ще те приема такъв, какъвто си, ще поддържа откровени отношения, ще зачита границите ти, ще те обича, уважава и харесва, ще се развива заедно с теб; онзи, с който ще се смеете заедно, но и ще сте си опора в трудни моменти... Колкото по-дълго си сам, толкова повече се увеличава списъкът от фантазии и мечти. А после идва реалната среща с реален човек. И той е цяла чужда вселена, с която не можеш да си представиш как твоята вселена изобщо би партнирала. Да, той е чудесен в това и онова, но същевременно носи със себе си безкрайно много изненади и непредвидени черти, които те объркват... Да не говорим за многото страни, които не виждаш първоначално...
Разумът и сърцето могат да спорят изключително досадно. Случвало ли ви се е? Да класифицираш или контролираш емоциите е безумно начинание, но въпреки това хората се опитват да го правят. Защото това е част от зрелостта. Но понякога е и напълно безсмислено...
Истината е, че докато претегляш „за” и „против”, тайно се надяваш другият да не се откаже от теб заради някакви си разумни доводи. Част от теб желае да бъде спечелена, да бъде изкушена, да бъде предизвикана. И най-вече – някой да те привиди като уникален. Някой да заложи на теб, без да има гаранция, че си печеливша карта. Защото всъщност никой не знае какво се крие под айсберга на първоначално привидното... Но всеки иска да бъде оценен заради това, което е.
Разбирам защо природата е създала влюбването. Ако се разчиташе на трезвата преценка на хората, щяхме да се изгубим като вид. За щастие любовта не е математика и първоначално има нужда от щипка безумие, за да потръгне процесът на сближаване...
Някой беше казал, че всеки е нечия мечта. И това наистина е така. Във всеки един момент можеш да срещнеш човек, за който не си подозирал, че съществува. А някой може да види в теб онова, което търси.
Срещата между търсещите се е достатъчно трудна, но след нея следва нова трудност – кога да спрем с очакванията си към другия? Къде е границата – да не направиш недопустим компромис с онова, което цениш във взаимоотношенията, но и да не прекалиш в изискванията си към един реален човек, който не е идеален и не е функция на желанията ти? Който има много трески за дялкане (вероятно – една по-малко от твоите), но е готов да рискува с теб, да се учи до теб и да повярва в проекта „заедност”... Е, ти ще му отвърнеш ли със същото?
Източник: gnezdoto.net
