Ако трябва да съм честна, просто се уморих...
Уморих се да откривам хората и да ги губя...
Да свиквам с тях и после да гледам как изчезват от живота ми.
Уморих се да се доверявам, а после да се разочаровам.
Уморих се да казвам истината, когато не я чуват.
Обърках се, кога трябва да я казвам, а кога да премълча.
Уморих се да измитам от душата си осколките от глупавата ми непорочна любов...
Уморих се от състоянията ми на щастлива истерия до вой във възглавницата...
Уморих се да се давя в сълзи...
Уморих се да обиждам любимите си хора, когато не ми издържат нервите...
Уморих се да се храня с празни надежди.
Уморих се да започвам всичко от начало.
Уморих се от фразата: "Всичко ще бъде наред“, когато на практика нищо не се променя.
Уморих се да разказвам как съм, защото от това няма да ми стане по-добре.
Уморих се да се старая – хората не ценят доброто отношение. Аз не съм изключение.
Уморих се, прибирайки се вкъщи, да включвам чата с надеждата, че той ще е онлайн, за да ми пише... Да чакам, че ще ми пише.
Тази простичка човешка потребност да обичаш и да бъдеш обичан... уморих се да я споделям с тези, които не трябва.
Уморих се от студа в душата и на термометър, от голите дървета зад прозореца и от мислите, които са като оголени кабели.
Уморих се...
