„Веригите на навика са твърде леки, за да се усещат, докато не станат твърде тежки, за да се отрежат.“ Уорън Бъфет
Времето лекува всички рани. Времето минава. През това време опитваме да научим себе си на самочувствие, да вземем поуки от житейските уроци, научаваме какво е необходимо, за да бъдем уважавани жени. Мъжете идват и си отиват, като всеки един от тях ни позволява да разберем от какво се нуждае или иска.
След това, един обикновен ден, „любовта“ се появява. Мислим, че няма начин да бъде разклатена или компрометирана. В края на краищата знаем какво искаме от живота, представяли сме си милион пъти какъв ще бъде този специален човек ... нали?
ТОЙ Е ВСИЧКО, КОЕТО АЗ НЕ СЪМ, НО ДВАМАТА СМЕ ПЕРФЕКТНИ ЗАЕДНО
Но в един момент тази „любов” излиза през прозореца, а ние стоим безмълвни като изгубени кученца, търсещи утеха и подслон. След това започваме да репетираме пред огледалото всичко, което бихме му казали, ако отново го срещнем някой ден. Но защо сърцето подскача лудо, когато се върнем в миналото? Той влиза като стар навик и успява да разлюлее грижливо залепения ни с тиксо свят.
Вярваме, че вече сме по-мъдри. Умът ни знае, че трябва да сме предпазливи за следващия човек, на който ще дадем сърцето си. Но онези досадни мисли, започващи с „Ами, ако…” не ни дават мира. Защото той е навикът, от който сърцето не може да се откаже…
