Има един вид рани, които са невидими за света. Раните на любовта. Раните на душата. Те кървят най силно, когато болката от наранената ти любов се е пръснала като куршум право в сърцето и то със сетни сили се опитва да си поеме дъх и да забие нормално отново. Когато дъхът ти спира всеки път, щом през съзнанието ти мине прекрасен спомен, доловиш любим звук, усетиш аромат, умът ти не спира да мисли за това. Когато пулсът ти се ускорява, чувайки някой около теб да споменава името, което доскоро ти си изричал с обич, а сега се опитваш да забравиш. Тези рани раздират душата и зарастват много по-трудно от физическите.
От известно време си задавам въпроса - какво би станало, ако всеки, който страда от такава рана в душата си, сложи външен знак за това и светът е наясно с неговата болка. Дали би получил малко повече нежност, съпричастност, разбиране и топлина в тези трудни за него дни? Дали разголвайки душата си, светът около него ще му даде това, от което има нужда, за да го преживее, или ще го накара да се чувства още по-уязвим? Някои хора говорят без притеснение за своята болка и смело искат да бъдат утешени, а други крият от света какво чувстват и продължават напред без да споделят с никого... Как този уж еднакъв за всички свят учи всеки от нас по свой начин да преживее раната си, та нали сме все хора и всички имаме нужда да бъдем чути?
Няма универсално лекарство за тази рана, но има хора, които могат да ти помогнат. Ако светът все пак знае, че сърцето ти кърви и имаш нужда да се погрижиш за него, може би би променил за малко очакванията и отношението си към теб?
Чудя се дали пък шефът ти няма да стане по малко взискателен за известно време, или пък дали няма да те изпрати на заслужена ваканция, за да покаже съпричастност към болката ти? А продавачката в магазина вместо с досада може би ще те погледне със загриженост и внимателно ще ти разкаже кои са най-вкусните гозби на витрината й. Дали досадният шофьор на такси няма да помълчи заедно с теб, за да ти даде време да чуеш себе си?
Може би този знак ще накара съседите, които не те оставят да спиш, да те поканят на тяхното парти, а клюкарката от втория етаж да ти донесе топла супа и да ти разкаже как е лекувала разбитото си на младини сърце. Цветарката пък може да ти подари красива роза на път за работа, а галантен господин или усмихната дама да ти отстъпи мястото си в метрото. Хм, май това да споделиш болката си със света не е толкова страшно, а може и да има „лечебен“ ефект. Какво бихте направили, ако някой дойде и ви каже: "Сърцето ми е разбито... "?
Бихте ли му подарили малък знак на внимание, с който да му припомните, че живота има и своите хубави страни?
Представете си само колко разбити сърца се разхождат около вас и всяко от тях носи своята болка, скрита от света. Може би, ако имаше знак, с който да ги разпознавате, бихте се усмихнали нежно на всяко от тях... А може би някой ще се усмихне на вас?
Е, такъв знак все още не е измислен, но пък какво ни пречи да говорим за болката си, когато ни споходи, или пък да се усмихваме на хората около нас. Да се опитаме да показваме по-често знаците на любовта, която носим в себе си...
Източник: Неви Боджукова, gnezdoto.net
